Отвори очи, утро е. Погледни изгрева. Ето там, отсреща, на хълма, слънцето спуска лъчите си. Онзи зеленият хълм, покрит целият с планински мъх.
Усещаш ли росата по краката си? Докосни я и с ръка. Огледай се наоколо, всичко е зелено. Почувствай полъха на лекия ветрец. Усети как ароматът на гора се носи отвсякъде. Каква тишина нали? Задавам ти въпроси, а твоето вътрешно аз не спира да пита само себе си хиляди неща на различни теми и се чувства така освободено. Отговори има много и ти можеш да ги намираш за себе си. И все пак, огледай се наоколо, защото мигът изглежда така, сякаш ще бъде последен, макар и след него в съзнанието да остава следа.
Слънцето бавно започва да се издига. Потегляме напред. Да не губим мига току така. По хълма всъщност се появиха няколко мравки, които дори не ни обръщат внимание. Нищо, ние обаче ги видяхме. Чуваш ли почукването на дървесна кора? Навярно е някой кълвач, сякаш желае нарочно тази суматоха. Няма да го виним, вече слизаме от другата страна на хълма, слепешката с притворени очи заради силното слънце, но внимавай къде стъпваш, склонът е стръмен и каменист. Слезнем ли долу ни чака награда – студено изворче разкрива за нас своето дъно. Внимавай, не се отплесвай, придържай се за скалата, хлъзгаво е.
Измори ли се? Не се тревожи, отдъхни си. Огледай се наоколо. Каква синьо-зелена шир само! Докъдето стига погледът има склонове на планини, синеещи от разстоянието. Равнината е спокойна, тревичките по нея се поклащат мудно. Изведнъж до ушите достига звукът на вече отминаващ самолет. Точно така, вдигни поглед нагоре към синьото небе. Останала е само бяла диря, звукът го няма, хората вътре в самолета вече изпуснаха всичко това...
Ние с теб обаче сме тук. Време е да продължим, поеми си въздух и внимавай как слизаш. Знам за какво се замисли. Не съжалявай, че вървим пеша. Виждам драскотина на коляното ти, вероятно някоя скала наоколо е виновна. Почувствай болката, виждам, че и умората вече те преследва. Ето, долу сме вече. Край изворчето. Пийни вода, напръскай лицето си. Мисля да полегнем за миг край онова дърво отсреща, тъкмо ще хапнем нещо набързо. И така, лежим си двамата с теб, тук и сякаш нищо не зависи от нас. Огледай се, всичко наоколо е живо и се движи в някакъв свой си космически смисъл. Видно е, че отново започваш с всевъзможни въпроси към себе си. Недей, те са плод на настроение, на характер, на знания, на житейски проблеми, опит и мироглед... Наслади се на мига...
И ето, стига ни толкова почивка. Нека продължим напред, поне до онова възвишение пред нас. Мисля, че ще стигнем за около час? Заслужава си да успеем нали? Питаш се какво ли има от другата страна? Искаш нов отговор, на нов въпрос. Нека не караме любопитството да чака. Потегляме. Слънцето пече, вятърът притихва. Ще ти издам една тайна. До теб има диви малини, откъсни си, сподели няколко и с мен. Вкусни са, не бих ги сравнил с нищо т.нар. плодово от супермаркета, а предполагам и ти. Добре, нека не спираме, да продължаваме, малко остава, почти стигнахме.
Успяхме! Всичко е за нас... Всичко... Погледът започва да мери необятната гледка. Какво съчетание на фантстични цветове! Долу ниско, в подножието на планината градът живее в своя ритъм и организация. Всичко е различно тук горе. Небето е в по-пъстро син цвят, птиците летят по-спокойни и с толкова величествен полет. Дърветата се поклащат в по-особен и спокоен ритъм, диктуван от вятъра. Звукът, а и тишината след него... Въпросите и отговорите, които ни съпътстват в такъв момент – съзнанието се лута в някаква желана хармония.
Затвори очите си. Усещаш ли къде си? Не летиш, не мечтаеш, защото тук всичко е реално, трябва само да откриеш красивото, което ни заобикаля.
Нашата среща приключи, засега. Имаш задача, да продължаваш да откриваш. Огледай се за реалността, която ни заобикаля. Пред теб са толкова много красиви места и мигове свързани с тях. Сподели ги, изживей ги, остави следа след преживяното вътре в теб и в хората около теб.
Всеки миг е повод за щастие, остави различията и предубежденията настрана, споделяй и изживявай случващото се!
Ние сме тук, нека мигът продължи.
