Не е същото като тогава. Някъде през 90те едно момиче стоеше някъде между детството и следващата неопределена възраст на едни високи скали над курорта „Св. св. Константин и Елена” и се взираше в морето. Имаше буря, но не беше ясно дали е минала, дали обикаля наоколо или предстои. Вдигаха се вълни като стени, които достигаха чак горе с малки бели пръски от пяна. Те се вкопчваха в ръба до краката на момичето, а после се стичаха надолу, сякаш изгубили сили. Беше и мрачно, и светло по един особен начин.
Смесваха се отраженията на отделни жълточервени лъчи от залеза, докопали повърхността на морето, пяната – ту бяла и плиснала като най-лекото нещо на света, ту сива и стичаща се с мъка, тежките облаци – сивочерни от единия край и пламтящи от другия. Само вода и светлина. Дъга на небето липсваше, но беше размесена във всичко наоколо. Момичето ужасно искаше да запази всичко това и да го превърне в трайно чувство.
Мислеше си, че пораства, че си тръгва утре и че вероятно повече никога няма да дойде на море с майка си. Че нещо се е променило, че нещо в момента се променя. Под отвесната стена имаше малко плажче, каквото тя не беше виждала дотогава и дълги години след това не видя. Беше застлано само с обелен седеф, с парчета рапани, с всевъзможни охлювчета за низане и разни други невиждани дори от едно дете съкровища. Сега бяха под връхлитащата сякаш над всичко познато вода.
Тъжно, но и величествено и завладяващо. Усети, че нещо звучи в главата й, но не можеше да го чуе от грохота. Опита да го чуе в тихото плискане между тласъците на прибоя. Приличаше на песен – но кой на кого пееше? Тя ли искаше да каже нещо на морето или то на нея? И имаше само думи... Думи и вълни, споени в съвършен ритъм. Беше наивно, но в този момент тя не се срамуваше от това. Тази наивност не й се искаше да загуби никога. Искаше да чувства водата, но още повече искаше да вярва от дън душа, че и водата я чувства. Думите се завихриха и изплуваха в главата й ясно. А тя на свой ред потъна в техния водовъртеж и се залюля с тях... А капчиците бяла солена пяна, които едвам достигаха краката й, се засилиха и докоснаха бузите и клепките й.
Недей протяга все към мен вълните си –
тез нежни, бели, пенести ръце!
Последен допир, а сега... довиждане.
И не тъгувай ти за мен, море.
Не ме обливай със солени пръски,
от сълзи няма нужда, спри!
Сълзите морски във целувки, моля те,
незабравими и упойни превърни.
Така е по-добре – успокоително
когато галиш моите нозе
и с тихо плискащ шепот изкусително
поднасяш ми рапанено парче.
О, колко нежно галиш ти ръцете ми...
как искам този миг да спре!
Не, аз не плача, аз съм просто влюбена...
обичам те, обичам те, море.
Не знам дали е нормално да плачеш с морето. Но знам, че в този ден то поиска и успя да ми изпълни едно желание. Момичето остана. И понякога дори не се срамува от наивните неща и думи. Отвън вече почти нищо не е като тогава. Но това е наужким. Тя знае, че и сега тя и морето са същите и че то винаги я прегръща наистина.
