"Машината Хамлет" от Хайнер Мюлер е последната постановка на българския режисьор Димитър Гочев в берлинския "Дойчес театър".
Българската редакция на Радио "Дойче Веле" предлага откъси от отзиви на германски всекидневници:
"Тази постановка изненадва, пише театралният наблюдател на "Берлинер цайтунг". Под заглавие "Гочев сваля магията на "Машината Хамлет" вестникът пише: "Текстът се оказва игра и Хайнер Мюлер вече не е музейна фигура. "Машината Хамлет", състояща се от пет блока проза, е възхваляван респ. осмиван пример на радикална драматургия. В театралните среди всеки познава тази пиеса, никой не я разбира и всички имат мнение за нея.
Създадена през 1977, тя доста допринася за стилизацията на Хайнер Мюлер като квазирелигиозен корифей на следвоенния германски театър.
Самият Мюлер поставя "Машината Хамлет" заедно с Шекспировия "Хамлет" преди близо 17 години на сцената на "Дойчес театър".
Никой не е така дълбоко потопен в космоса на Мюлер като Димитър Гочев. Но той е не сляп поклонник, а негов тънък познавач. И постановката на "Машината Хамлет" е освобождение.
Гочев играе в собствената си постановка и по такъв начин тематизира връзката си с Мюлер. Облечен в омазнен черен костюм, застанал с гръб към публиката. "Аз съм Хамлет", гласи първото му изречение, "Аз бях Хамлет."
Гочев изпробва думите, преправя гласа си, открива комичното и гротесковото в текста, структурира го в разказ, в разбираем концерт от гласове на спомена.
Актьорската изява на Гочев в собствената му постановка отбелязва и "Дер тагесшпигел":
"Митко, както го наричат приятелите, се разхожда неспокойно по сцената, скубе си косите като оплаквачка, заема декламаторски пози. Излъчва достойнството и хумора на философ, пропуснал да открие голямата зависимост.
Машината Хамлет вече не може да се поправи, тя отдавна е развалина, останки. Голямото, прецизно изкуство на Димитър Гочев успява да въздигне наслоеното с праха на времето "съкровище на Нибелунгите".
В този силов акт се крие и известно съжаление, че тогавашният свят, колкото и ужасен да е в описанието на Мюлер, е бил все пак по-ясен, по-обозрим.
Но Гочев разкрива мисловни пространства, залага на концентрираното възприятие и тъкмо затова неговият театър е така друг, така особен."
Критична е оценката на "Франкфуртер алгемайне цайтунг". "Няма по-лошо клише от реалния живот и човешкият индивид няма по-силен порив от този към сцената - този порив е неудържим.
Това демонстрира и един ангажиран, понякога отличен режисьор, който живее за театъра, чувства се в театъра като у дома си, женен е за театъра".
В новата си постановка Димитър Гочев е решил да използва себе си като "директен инструмент на собствената си интерпретация", изтъква рецензентът.
И добавя, че хрумването не е особено удачно: "Гочев би следвало добре да знае колко трудно, дори невъзможно е да си едновременно актьор и режисьор в една постановка."
Според "Франкфуртер алгемайне цайтунг" текстът на "Машината Хамлет" е поднесен "със статично благоговение" под мотото: "крясък, проповед и шепот".
След като се спира по-подробно на несполучливата според него актьорска изява на Гочев, наблюдателят заключава: "Това е лишена от ориентир трагедия, която има твърде малко общо с Хайнер Мюлер, Хамлет и "Машината Хамлет", но има общо по-скоро само с Димитър Гочев. Само че това е просто твърде мизерно."
Сдържана и не така крайна, е оценката на "Ди тагесцайтунг". "Култът на Гочев към Мюлер, се казва в публикацията, е легендарен.
Той тръгва от бившата ГДР в началото на 60-те години, когато като студент в театралната академия Гочев е асистент на Бено Бесон във "Фолксбюне". През 1983 г. режисьорът поставя в България "Филоктет" в обработката на Хайнер Мюлер и получава недвусмисленото признание на Мюлер.
От тогава насам почти всяка негова постановка по един или друг начин прави препратки към драматургията на Мюлер. Толкова по-удивително в новата постановка на Гочев "Машината Хамлет" е, че смесицата от интелектуално самообвинение, апокалиптичен патос и избавителни видения на Мюлер изглеждат вече като част от историята.
При това не може да се говори за дистанциране от текста на Мюлер, особено пък след като режисьорът и сам се появява на сцената."
