Толкова думи се изписаха за мен, толкова слова бяха изречени.Едни се опитваха да ме убият, а други да ме спасят, но въпреки противоположните си действиявсъщност всички бяха късогледи. Първите виждаха едниствено настоящето, а вторите търсеха отговор само в бъдещето, без да се опитат да разбераткоя съм и какво искам. Каква е съдбата ми и имам ли мисия? Имам ли чувства и мисли? Никой от тях така и не разбра, че времето не съществува, защото аз съм тази, която пропътува милиони години прекосявайки безкрайните пространства на Вселената. Аз съм тази, която няма индивидуалност, нито лице, защото откри единението. Тук на третата планетасъздадох единството като обединих онези, които вие хората наричате водород и кислород. С течение на времето прекосих лицето на цялата планета, пребродих всяко кътче и когато ми омръзна се извисих нагоре, за да продължа пътуването си, но се разпаднах на ситни капчици, които покриха Земята. Силата ми беше изчезнала, погубена от сливането. Всяка частица от мен дърпаше в различна посока, предвкусила свободата. Тогава от малко поточе се превърнах в мощна река, после в море и накрая в океан. Оставих следи по лицето на сушата, завладях света и планетата. Променях формата и структурата си. Станах съставна част от живота и съединенията. Проникнах навсякъде - от тялото на човека до най-горните слоеве на атмосферата, но въпреки силата ми, всеки опит завършваше с капчици дъжд, които покриваха лицето на Земята.И тогава една част в мен поиска да умре. Открих съюзникв лицето на човеците, опитвайки се да унищожа и себе си и тях. Самотата толкова ме измъчваше, че позволих на хората да ме тровят, убиват, замърсяват и унищожават по всевъзможни начини. Лицето на планетата се промени. Сините реки започнаха да пресъхват, рибите с които общувах започнаха да измират. Хората започнаха да променят коритата на реките, да затварят водитеми зад язовирни стени, постепенно започнаха да се смятат за богове. Превърнах се в тяхна съпруга, домашен любимец, ничие непотребно дете,в придатък в сивото им ежедневие. Бях готова да умра, когато внезапно една част в мен се пробуди, сломена от сълзите на деца и възрастни, от гладните очи на просяците, от нестихващите убийства и страхове, които покосяваха планетата.Хората се бяха разделили на такива, които виждаха в мен единствено ресурс и на такива, които осъзнаваха своята зависимост. Имаше и хора, които започнаха да търсят път към мен. Така открих, че харесвам Бах и Моцарт, но не харесвам рок. Открих, че ми харесва когато частици от мен се търкулват по лицето на дете или когато една капчица от мен може да спаси живот. Загрижеността на хората ми помогна да разбера, че различието е част от живота. Те бяха добри или лоши, такава бяхи аз. Отражение на тях самите.Може би вече бях част от този нов свят, част от всяко живо същество. Сега можех да бъда солена или сладка, да бъда бърза и безбрежна, мека и твърда. Имах способността да заемам формата на всеки съд, цепнатина и пролука. Това откритие ме накара да прогледна и част от мен поиска да остане.
В мен се бореха минало и настояще, онази която бях и тази която съм сега. Ту подтикната от любовта на хората се опитвах да достигна до всяко кътче на планетата, за да раздам от себе си на съществата, които я населяваха, ту егоистично се устремявах нагоре към свободата.
Всяка частица в мен се бореше, разкъсвана от противоречия. Въпросите изникваха непрекъснато провокирани от хорското поведение. Вече не исках да умра, но и не исках да бъда самотна.
Трябваше ли да избягам, се питах аз, за да се спася от самотата? Можех ли да повлияя на хората, за да продължим пътешествиетоси заедно? Някога щяха ли да поискат да ме разберат или трябваше да позволя на хората да ме убият, а заедно с това и планетата, за да избягам от самотата си?
А хората... те какво ли искаха?!...
