Без особени трудности там съжителстват две религии, а в повечето села от крайграничния район има и джамия, и православна църква, изтъква журналистът и описва Долен като прекрасно, но западнало село, за което няма нито дума в туристическите справочници.
Ето и останалата част от репортажа му, посветена на родопското село (от РФИ-България):
Това е най-малко известният район на България. Отдалечени от градските центрове и от плажовете на Черно море, в планинския масив на Родопите са намерили подслон селца, които трудно оцеляват.
Например Долен, разположено на 1100 м надморска височина.
Освен с кола, единственият начин да се отиде в Долен е с автобус.
Час след напускането на равнината и големия град Пловдив, планината налага своите ограничения - с 30 км/ч. автобусът се катери по тесен път, който би бил чудесен етап от колоездачна обиколка. Той се вие покрай дълбоко 60 м дере, изровено от реката със зеленикави води.
В Девин четирима млади туристи, български студенти, свалят раниците си. Родопите предлагат все още непознати за чужденците туристически маршрути.
"Да използваме, докато все още няма много хора! Дали ще ни превземат туристите, когато влезем в Европа?", ме пита един от тях. (България ще влезе в ЕС през 2007 г., заедно с Румъния и Хърватия).
Коси и вили
Автобусът отново потегля и на къса права отсечка на пътя задминава две конски каруци на селяни, запътили се към нивите.
Наближаваме 1000 м надморска височина. Междинните тераси са грижливо обработени. Засети са предимно с царевица и тютюн.
Сред ливадите селяни косят сено и го събират с вили. Правят красиви конусовидни купи като в средновековна картина.
В повечето села има и джамия, и църква. В този граничещ с Гърция район няма особени проблеми при съжителството на двете религии.
Преди Змеица в автобуса три възрастни селянки се надигат тежко от местата си. Те са от мюсюлманското малцинство, наследство от османското владичество (ХV-ХІХ в.).
Въпреки 31-градусовата температура, те са облечени с няколко ката дрехи. Шалвари, памучни рокли на цветенца до под коленете и отгоре нещо като сини шлифери, служещи за престилки.
Град Доспат е разположен на брега на езеро и е крайна спирка на автобуса. Оттам трябва да се вземе жълто такси, което слаломира между кокоши полози до Сатовча, след което пътят се изкачва с лъкатушене още 6 км.
Най-после се озовавам в Долен - прекрасно, но малко западнало село, за което в пътеводителите няма нито дума.
Близо до смъртта
Освен електрическите стълбове и асфалта в началото на главната улица, архитектурата не се е променила от ХVІІІ век насам. Къщите са запазили дървените си конструкции и покривите с каменни плочи.
Но дъхът на смъртта се усеща заради липсата на грижи и пари. Край застланите с камъни пътеки има и запуснати къщи, от които са останали само трагични, оголени от ветровете скелети.
Географското разположение на селото в югозападната част на страната и отдалечеността му от оживените пътища са причината за неговия упадък, но и спасението му от разрушение.
Вместо да събарят старите си къщи и да строят нови, семействата са емигрирали към главния път, градчетата и многобройните малки кожарски и текстилни предприятия в долината.
През 1990 г., след 30-годишен непрекъснат упадък, селото било на път да "изгние на корена" си, когато няколко жадни за спокойствие граждани го измъкват от летаргията.
Сред тях е Раймонда Мудова, софиянка, която заедно с мъжа си е известна с подкрепата си за съвременното изкуство. (Вж. АТА център за съвременно изкуство - ATA.cult.bg).
Преди 10-ина години тя открила селото и все повече се привързвала към него.
"Архитектурата и планината са в хармония. Мястото е хубаво", обяснява тя. Накрая си купила къща в селото и вече познава всички.
Именно тя е връзката между старите му, често възрастни обитатели и гражданите, за които Долен е само вилна зона - нещо ново за България.
Възходът на частните предприятия след падането на комунизма в България преди 15 години улесни реставрационните работи, а това бе жизненоважно.
Впрочем Долен е обявено за "архитектурен резерват" през 1979 г. Но без субсидия за ремонтите, наименованието си остава само теория - нещо като правото да умреш от бавна смърт, без да се намесват разрушителите.
От обора до хола
"Смятам, че днес разрухата е спряна", заявява Раймонда Мудова. В около 40 къщи са започнали ремонти. Но са били необходими много пот и решителност.
Млада собственичка, също софиянка, обяснява, че подът на голямата стая на партера бил покрит със 70-сантиметров слой кравешки изпражнения, които тя изхвърлила с лопата. Някога там бил зимният обор, а селяните живеели в стаята точно над него, за да се топлят.
Очарованието на къщите в Долен идва от терасата или вътрешния двор, построени с изкусното използване на наклона. Това е едновременно кухня и лятна дневна с камина или чугунена печка, пейка, маса и фотьойли.
Ритъмът на деня се определя от чановете на кравите, пърпоренето на тракторите, тропота на натоварено със сено магаре, шума на трионите и стърженето на каменните плочи, които поставят по покривите.
След местната дъскорезница, животновъдството и нивите с тютюн, строителството е една от най-широко разгърнатите дейности в Долен.
Зимата обаче не е толкова идилична. "Работа няма, седим си вкъщи, гледаме телевизия, харчим спечеленото през лятото и се тревожим как ще изкараме месеца", обобщава майсторът на покриви Юлиан Авалов.
"Плетем пуловери или чорапи, нямаме работа на нивата, почиваме", смекчава нещата пенсионерката Надежда Узунова, която живее с мъжа си.
Новото село
Макар, че не биха искали за нищо на света да се преселят завинаги, някои самотни баби се тревожат. "Преди няколко месеца се уплаших много, че ще умра самичка. Не можех да стана, нямам телефон, а къщата ми е встрани от селото", разказва една вдовица.
В разгара на зимата, когато падне сняг, селото се изпразва още повече. Бабите отиват за няколко седмици при децата си в града, или просто в новото село Долен, построено на 2 км оттук, от другата страна на долината.
От 30-ина години съществува ново село Долен, което привлича дори онези, за които реставрацията на старите къщи се е превърнала в занаят.
"Тези къщи от ХІХ век са много хубави, но са мрачни и таваните им са ниски. Тук съм роден, но ми омръзна да си удрям главата като минавам от една стая в друга. Затова си построих къща в новия Долен", разказва дърводелец от селото.
В стария Долен липсва и инфраструктура. През лятото в много къщи водата често спира.
Няма нито кофи за боклук, нито организирано събиране на домакинските отпадъци и всеки действа според собствената си екологична съвест, като или изгаря каквото може в огнището си, или отнася останалото на откритите сметища, или пък оставя хартиите на произвола, в очакване на буря, която да превърне пътеката в поток и да отнесе мръсотията в реката.
"Нужни са сериозни инвестиции, които частните лица не могат да осигурят", отбелязва Раймонда Мудова.
Спомен за тъкачите
Въпреки неочакваното си възраждане, село Долен, основано през XV век, е далеч от своята златна епоха през XIX век - времето между края на османското присъствие и зараждането на българския национализъм.
"Някога тук е можело да се видят многобройни стада овце, големи чували с вълна, множество тъкачи - разказва Кирил Узунов.
Този бивш кадър на комунистическата партия, който днес е управител на хотел в долината, е живата история на Долен:
"Едно време местните жители майсторели килими, китеници, бродирани престилки, ямурлуци за овчарите, които били продавани надалеч. Правели и глинени съдове и сребърни бижута за булки."
От 1837 г. Долен има своя църква, а през 1856 г. селото се сдобива и с училище, отделено от тогавашните училища под ръководството на православното духовенство.
"Между 1918 и 1959 г. Долен наброява около 2800 жители. Днес те са едва 500", отбелязва Кирил Узунов.
Селото запада изведнъж. След Втората световна война, когато транспортът се механизира, селата, до които има добри пътища, привличат цялата икономическа дейност.
През 1960 г. Долен все още има отлични пътеки за мулета, но никакви пътища за автомобили.
Днес Долен с основание иска да се развива. Някои жители обаче се страхуват, че закъснялата известност ще превърне селото в натруфен и добре подреден екомузей за туристи.
Прагматиците смятат, че така поне ще се създадат нови работни места. Те казват още, че ако в селото дойдат занаятчии ще възродят някогашната слава на старите тъкачи и бижутери. Няколко нови собственици мислят да развиват селски туризъм.
Две сестри, привлечени от града
В очакване на все още неясното бъдеще, именно селяните са хората, даващи облика на стария Долен.
40-годишната Силвера Карова, най-младата постоянна жителка на селото, не мисли да живее другаде.
"Наскоро ми се наложи да отида до София и, вярвайте ми, много бързо се върнах. Градът може да те подлуди. В Долен работата може да е тежка, но животът е съобразен с ритъма на сезоните и стадата", споделя Силвера и показва къщата си, която гледа към нивите й.
Все пак тя добре съзнава, че е последната селянка в рода. Дъщерите й - 20-годишната Айша и Фикре, на 15 години, учат в София. През лятото са на село, заради ваканцията.
"Тук се връщам към детството, приятно ми е, но никога няма да остана. Всичко е твърде еднообразно, предвидимо", обобщава Айша.
Седнала до нея на канапето, майката не възразява: "За мен животът в Долен е чудесен, но е истина, че не искам такъв живот за децата си."
