П рез май в московската катедрала "Христос Спасител" бе подписан акт за пълно църковно общение между Московската патриаршия и Руската православна църква в изгнание.
Разделението на двете църкви бе започнало от началните години на болшевизма в Русия, а емигрантите така и не признаха съветската власт, както и върховенствотo на официалния патриарх.
На церемонията по обединението на руската православна църква присъства и президентът Владимир Путин.
Руската православна църква в чужбина е съставена от 300 епархии по света и наброява около 500 хил. вярващи. Тя е създадена през 20-те години на ХХ в. от църковни служители, избягали от болшевишкия режим и заминали първо в Турция, а после в Сърбия, преди да се установят в щата Ню Йорк.
Междувременно
през 1927 г. Московската патриаршия се подчинява на новата власт,
което довежда и до трайното разделение.
В продължение на десетилетия православните в Съветския съюз са били унижавани по всякакъв начин. Днес ролята на православието в Русия става все по-голяма.
За много руснаци, сред които и журналиста Владимир Иванов, обединението на църквата означава обединение на цялата страна и край на Студената война между белогвардейците и болшевиките.
Той посочва, че руската православна църква бе разделена заради съветската власт. Днес тя е единна, както и целия руски народ.
В центъра на церемонията за обединението бе
президента Владимир Путин, който дори целуна икона
Много хора, сред които и 72-годишната Раиса Георгиевна обаче са със смесени чувства. Тя споделя: "Нямам му доверие, тъй като е кагебист. Идва тук да се моли, но не знам дали е искрен. "
Това обединение обаче не означава край на напрежението сред йерархията на Руската православна църква.
Отношенията между нея и Вселенската патриаршия в Константинопол (днешен Истанбул) продължават да са все така обтегнати до такава степен, че константинополският патриарх Вартоломей І поддържа по-добри контакти с Рим, отколкото с Москва.
40 години след Втория Ватикански събор диалогът между католици и православни достигна своеобразен връх през ноември 2006, когато папа Бенедикт ХVІ посети Истанбул.
Почвата за това бе подготвена две години по-рано с връщането на откраднатото по време на кръстоносните походи.
Най-големите оптимисти дори предвиждат
обединение на двете църкви едва след няколко десетилетия
В същото време, сближаването между Рим и Москва остава все още далечно. На практика всичко, или почти всичко, противопоставя патриаршеството в Константинопол и Московската патриаршия.
Руската църква, която първа става автокефална (с независим патриарх) след схизмата през 1054 продължава да отхвърля авторитета на папата, както и почетното върховенство, признато на Вселенската патриаршия заради исторически причини.
Дори и гръцката патриаршия, с която отношенията са също често обтегнати, признава на базираната в Истанбул църковна институция символичната роля на арбитър и пазител на православните ценности.
Повечето автономни църкви под опеката на Москва така и не са признати от Константинопол. За Вселенския патриарх обединението на Руската православна църква е просто едно несъстояло се събитие.
В началото на февруари 2007 г. представители на "алтернативния" синод на православната църква
подадоха иск до Европейския съд за правата на човека
в Страсбург.
Те посетиха Страсбург и с цел да се опитат да повлияят на членове на Европейския парламент да окажат натиск върху българското правителство относно изгонването на разколническите свещеници от храмовете през юли 2004 г.
Началото на разкола в БПЦ започва още през май 1992 г., когато шест от 13-те митрополити на православната църква, се отделят от канонично избраното църковно ръководство със специално заявление.
В него те заявяват, че предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г., трябва да се избере нов патриарх.
С акт № 92 тогавашният ръководител на Дирекция по вероизповеданията Методи Спасов обявява за "нелегитимен и незаконен до момента действуващия състав на Св. Синод като ръководен орган на БПЦ", без да има право на това.
Със същия акт Спасов създава и ново църковно ръководство, като назначава временен "синод" с наместник-председател Неврокопския митрополит Пимен.
Започва истинска война между синодите
Привържениците на официалния Синод се позовават на тридесетото апостолско правило, което гласи: "Ако някой епископ си послужи със светските власти, за да получи епископска власт в Църквата, да бъде низвергнат".
Превземат се имоти, окупират се храмове, стига се до саморазправа между отделни духовници. На собствен неканоничен събор на отцепниците избират Пимен за патриарх.
Едва
през 1998 г. е свикана общосвещеническа конференция,
която трябва да търси пътища за помирение. След смъртта на Пимен през 2000 г. войната навлиза в нова фаза.
Със свое решение Върховният административен съд намира, че в България съществуват две религиозни общности с наименование Българска православна църква, но три години по-късно Софийският съд отказва да регистрира "алтернативния синод" като единствен.
От 2005 г. насам разколът е сведен до минимум. От общо 50-60 свещеници разколници в цялата страна, 40-45 свещеници и двама епископи се връщат в БПЦ.
