В кадър е голям жилищен блок, насочвам се към произволен етаж и влизам в банята на някакъв човек. Виждам го да си мие зъбите. До него водата тече, а той се гледа в огледалото, изтърквайки до блясък зъбите си. Изплаква устата си, спира чешмата, озъбва се на огледалото и доволен се отправя към кухнята. Там мивката прелива от чинии, навсякъде има остатъци от снощното празнуване на рожден ден – празни бирени бутилки, фасове, остатъци от храна и безброй смачкани салфетки. Задушно е. Във въздуха все още се усещат алкохолни изпарения, застоял цигарен дим, а човекът има и една нелека задача – трябва да почисти всичко това. Той оглежда стаята, преценявайки какво трябва да се свърши. Запрята ръкави и започва да разчиства. Разбира се, че не може да остави просто така този безпорядък, нали все пак живее тук!
Завъртам камерата към друг континент. Африка. Там спирам на планинския масив Килиманджаро и се заглеждам в блестящата ледникова шапка на върха. Приближавам и фокусирам – виждам няколко учени, вземащи проби от леда със сонда, а точно зад тях – парче от ледника, опасно надвиснало над пропаст. В този момент то се отчупва и пада с грохот в долината под него. Ледникът се топи и се срутва, но аз не искам да гледам това! Ледниците съхраняват близо 70% от питейната вода на света, ще бъде катастрофа, ако ги загубим заради глобалното затопляне! Така че обективът ми се мести надолу – към африканска река, по която плават всякакви отпадъци, а покрай нея играят деца. Те събират разни боклуци в търсене на някакви съкровища, но намират само празни туби, смачкани опаковки, изпити шишета. Много от децата ще пият от реката, а след това ще се наложи да бъдат лекувани дълго време от различни стомашно-чревни инфекции. Доста от тях ще умрат заради лошата питейна вода. Реката буквално е задръстена с отпадъци. По крайбрежието виждам труповете и на животни, които също са пили от водата, но са се задавили с някакви боклуци и, понеже горски телефон „112” още не е измислен, са се задушили и умрели в мъки.
Стига толкова. Решавам да обърна рязко камерата, да я насоча на запад и да видя Карибите, защото след потресаващите африкански гледки, ми се ще да се разсея с нещо. Попадам на Биолуминисцентните заливи край Пуерто Рико. Само преди двайсетина години тези заливи светели през нощта, защото в тях живеят крехки едноклетъчни, които светят, когато са раздвижени от плаващи наоколо обекти. Виждала съм снимки, впечатляващо е наистина. Само че сега там е почти непрогледна тъмнина. Покрай някога фосфоресциращите заливи са построени хотели, магазини и вили. И като последица утаяването в залива е в пъти повече от преди, така че вредните вещества са задушили микроорганизмите. Човешката активност ги е погубила и сега те едва блещукат. Като че в залива има повредени коледни лампички, които мигат отчаяно, преди окончателно да изгаснат.
Продължавам нагоре към залива Хъдсън. Ето – виждам бяла мечка с малкото си. Бродят по брега, а покрай тях във водата скачат китове белуга. Обаче ледът, на който се намират тюлените, които ще се превърнат в мечешки обяд, сега е по-далече от брега, отколкото е бил миналата година. Така че мечката трябва да плува много дълго, преди да стигне до него! Вероятността тя да се удави е огромна.
Ще взема да насоча камерата към Южна Америка. Тя е известна с дивите си и девствени места, там ще видя най-сетне нещо хубаво. А, ето Боливия! И езерото Титикака на границата с Перу. От хиляди години то е свещено място за индиаците от племето аймара, те смятали, че в него живеят духовете, създали човечеството. О, ако само можеха да видят тези духове на какво прилича свещеното Титикака сега! В него всеки ден се изливат тонове отпадни води. Виждам притоци, оцветени във всички цветове на дъгата от всевъзможни химикали, мъртва риба плува по повърхността, а селяните не могат да използват водата за напояване на нивите си, камо ли за пиене. Достатъчно!
Тежко ми става. И някак безнадежно. Решавам да спра с обиколката на света и да се върна отново в родината, към Голямата река, както наричам Дунав. Покрай нея съм израстнала и живея в момента. Намирам се там, където се строи „Дунав мост 2”. Виждам широкия завой между България и Румъния и дървени лодки с рибари. Някога древните народи, живели покрай Дунав, вярвали, че ако пият от водата преди решителна битка, те непременно ще я спечелят, защото дунавската вода ще ги дари със сила и ще донесе късмет. Но аз нямам намерение да пия от нея, само ще я разгледам. Насочвам камерата нагоре по реката, към Североизточна България. Там е моето село, където сам-самичка живее баба ми. Виждам я в градината, покрай кошерите с пчели. Мъкне, милата, един бидон с дъждовна вода. Откакто се помня, тя все реди разни съдини под стрехите на постройките в двора. Събира всяка капка дъждовна вода и я използва за пране (чергите стават най-меки с дъждовна вода), за поливане, за пиене от животните, които гледа. Навремето трябвало да мъкнат вода от кладенци, които били на няколко километра от селото. Доста време след като вече има чешма в двора и в къщата й, тя продължава да цени всяка капка. Казва, че водата е най-ценното, което имаме.
Решавам да се върна в кунята с капещата чешма. След разходката ми из света, след всички страшни гледки, но и след като видях баба ми със събраната вода, все пак ми остана капка надежда, че нещата могат да се променят. Защото един човек може и да не е способен да спаси целия свят, но ако всеки даде своя принос в съхраняване на водата на планетата, нещата могат да се променят. Нашата вода изгражда нашата Земя, а това е нашият дом. Единственият дом, който имаме...
Стряскам се и отварям очи. Пред мен кафето вече е изстинало, а чешмата все така си капе. Скачам. Трябва да я спра! Трябва да направя нещо днес, сега, моментално, преди всичко да си е отишло безвъзвратно!
криза, която тихо расте" />
