С изключение на Близкия Изток и хималайското кралство Бутан, днешните монархии имат предимно церемониални функции, смята вестникът и коментира: Кралските особи станаха придатък на политическото управително тяло, а повечето сякаш съществуват само за да вдигат тиража на клюкарските списания и приходите на модната и самолетната индустрия.
Симеон, който наследи българския трон като дете през 1943 г. и бе принуден от комунистите да напусне страната три години по-късно, се присъедини към малобройна група по-сериозни монарси. Най-известните от тях по парадоксален начин използваха издигането си на трона, за да засилят и затвърдят демокрацията в държавите си, смята "Ню Йорк таймс" и посочва още няколко положителни примера - испанския крал Хуан Карлос, тайландския Бумибол Адулядет, покойния непалски крал Бирендра.
Те обаче могат да бъдат разпуснати и разглезени, добавя "Ню Йорк таймс" и посочва други примери - като Нородом Сианук в Камбоджа, "един безотговорен монарх, който насъскваше синовете си един срещу друг".
В коментара си вестникът отделя внимание и на останалите източноевропейски царски особи, като цитира неотдавнашни проучвания, според които 45% от сърбите се определят като монархисти. Царете и князете имат пари, известни имена и са истински звезди - добра основа за успех сред електората на която и да е държава, пише изданието и за финал коментира, че високите очаквания могат да доведат и до много бързо оттегляне на общественото доверие.
Но като се има предвид европейската история, българите са късметлии - ако ще имаш цар на власт, по-добре да си го избрал, заключава "Ню Йорк таймс".
