Н а практика човек решава да потърси психотерапевтична помощ едва когато някаква психопатология така е разцъфнала, че не само затруднява нормалния му живот, но направо го е инвалидизирала. В такова състояние той се изживява като напълно неспособен да се справя с преживяванията и страховете си.
Това разстройва всички сфери на функционирането му: мислите му са объркани, убежденията - твърди, но явно вредни за него и поради това вече пропукани, чувствата са противоречиви, и независимо дали го заливат постоянно или избликват на тласъци, го карат да приема факта, че е изгубил контрол над живота си и вече не знае дори кой е.
И с поведението му нещата не стоят по-обнадеждаващо - то или е зациклило във вече изпразнени от индивидуална смисленост модели (но запазвани все още като последна цитадела на някаква, макар и псевдо, сигурност), или е станало неуправляемо и съвсем неразбираемо както за самия него, така и за близките му.
Сексуалността му? Каквато и да е, обичайно и тази сфера от личния му живот не му носи никаква наслада или пълноценно отпускане. Логично е да очакваме, че още преди човек да пропадне напълно в подобно състояние, при засилването на кой да е, необичаен вече за нормалното му (макар и невротично само по себе си) себевъзприемане, симптом, той ще потърси професионална помощ.
Практиката обаче показва съвсем друго
Първо, в началото обезпокоителните признаци най-често направо се отричат. Това отричане е съпроводено обаче от някаква архетипна сякаш по произход вяра в магичното, което ще "направи така, че ще ми се размине", "ще се оправя някак си" и т.н.
Впоследствие хората обикновено откриват, че тази нагласа е израз по-скоро направо на неверието им, че могат да разбират сами себе си или да се справят с трудностите си. Ако проблемите все пак бъдат допуснати до съзнанието, то им се търсят какви ли не невероятни обяснения.
Изключение, разбира се, прави човекът с хипохондрична нагласа, но в този случай обръщането към специалист съвсем не е продиктувано от доверие в себе си или в него, а от страхотиите, които въображението и несъзнаваното му произвеждат постоянно.
Има други, за които е важно най-вече да чуят, че някой "много ги разбира нещата" - сляпото упование в постиженията на науката е онова, което много прилича на доверие, но се изпарява в мига, в който човекът осъзнае, че насреща му седи друг жив човек, може би не в отлично настроение точно днес!
Обидата му веднага избликва, произвежда напрежение и раздразнение, подтиква го бързо да започне да пита всеки срещнат за "някой по-добър специалист", ако може "най-добрия", ама "той пък колко ли ще иска?!..."
Част от нас изиграват маската на доверчивия чрез порои от оплаквания, които сякаш имат едничката цел да извадят "тоя, дето много знае" от равновесие и да послужат за основание да твърдим, че "и той не е нещо кой-знае-какво" и че "нищо не разбира!"...
Нерядко терапевтът бива преживян като "враг" и "противник", като някой, който се налага да бъде държан под око и чието присъствие изисква състоянието на бойна готовност "Бъди нащрек!".
И все пак психотерапевтичните кабинети не са празни
В началото изборът на терапевт от страна на нуждаещия се от помощ се основава на интуицията, която му дава основание "да се довери", че специалистът:
1) няма да разруши измисления му свят;
2) ще му даде научно обоснованите рецепти, които ще му осигурят безболезнено решаване на проблемите;
3) е точният за него сърдечен и състрадателен човек, който ще приеме болката му и ще му даде онези грижи и внимание и дори обич, за които винаги е копнял;
4) ще потвърди идеята му, че всъщност е по-устойчив и справящ се, отколкото си е мислел, и че принципно е "прав";
5) няма да го накара да се чувства унизен, осмян, критикуван, неадекватен или неуспешен;
6) безвъзмездно ще му даде всичко, от което се нуждае;
7) вече е помогнал на някой познат, значи "може" да помогне и на самия него;
8) достатъчно е добродушен, та да не го "нападне" словесно, което означава, че няма да го отхвърли;
9) е нещо като машина за кафе и е нужно само да пусне стотинките, за да напълни чашката му с избраната напитка.
Често, нуждаещият се от помощ интуитивно усеща терапевта по-слаб и невротичен и от самия себе си, следователно лесен за манипулиране, и това се оказва решаващо при избора, който изглежда като израз на доверие. Или избира психотерапията като начин за решаване на проблема си просто защото от опит е установил, че нищо друго не работи, така че, "макар и да не разбирам как действа, дай да опитам!" И т.н. и т.н.
"Доверяването" може да се случи и по всякакви други причини,
които обаче все опират до това някак по бърз, лесен и/или евтин начин проблемите да бъдат решени, и то - завинаги. Често се случва изборът да е мотивиран и от харесването ? по-скоро несъзнавано ? на (представата за) терапевта и от желанието на човека в нужда да "бъде, да стане като него/нея" или просто да се зарежда от вълнението, което чувства, че го обзема в негово присъствие.
Мотивация може да бъде дори нехаресването, което като че ли създава някаква необяснима, но и непреодолима необходимост да се общува именно с избрания терапевт.
Едва ли можем да приемем, че в кой да е от тези случаи действително става дума за доверие. Защото доверието всъщност предполага няколко прости (но почти непосилни за хомо невротикус нормалис) принципа на общуване, които Неврозата, във всяко нейно превъплъщение, просто не може да понася.
Условията, в които то може да съществува, са прозрачността, съзвучието на мисли, чувства, емоции, сексуалност и поведение, поемането на отговорност за собственото състояние и изразяване, лоялността и разбира се, способността на човека да живее "тук и сега".
Ако това звучи просто и лесно, опитай да си представиш свободно общуване с другите именно по този начин. Много е вероятно в първия момент в съзнанието ти да не се появи нищо. После може някъде да почувстваш тежест или силно напрежение.
Можеш ли да си позволиш да изпиташ всички затлачени в теб чувства,
да ги изразиш, да кажеш онези думи, които, превърнали се в неразбираеми образи и сюжети, задръстват сънищата ти и ги насищат с копнежи или ги превръщат в кошмари?
Можеш ли да понесеш отговорността и последиците да споделиш това, което тайно желаеш, и онова, което, скрито дори от самия теб, всъщност мразиш до дъното на душата си, но "приемаш" всекидневно?
Би ли се разделил с хората, с връзките, които сковават гърдите ти и заради които дишаш (дори без да го съзнаваш) едва-едва? Би ли посмял да си поискаш любовта, за която копнееш? Би ли правил любов с всеки, с когото се харесате? А би ли се разделил след това с него без угризения и вина, ако нищо друго вече нямате нужда да споделите?
Всичко това е направо немислимо в света, който сме си създали. То си е направо утопия. Но, убедена съм, ако всичко това бе възможно, ако ние бяхме такива, че да сме способни да живеем по този начин, щяхме да можем да говорим за доверие.
Според мен доверие може да съществува единствено и само по отношение на сигурността, че двама души, които тук и сега са важни един за друг, в общуването си ще изразяват своята истина такава, каквато е. И понеже никой не е глупак, но пък и едва ли някой си позволява да се изразява достоверно, усещането, че в общуването крием и изопачаваме онова, което наистина мислим и чувстваме, не можем да сбъркаме по никой начин.
Преживяването за несъответствие, неискреност и недоизказаност усещаме телесно, запечатваме спомена за тях и дори да не му обърнем внимание, то зацапва преживяванията ни и поражда недоверието помежду ни.
И парадоксално, може би тъкмо защото избираме да не знаем и понасяме истината за самите себе си или за другите, именно истината (наричаме го обикновено искреност) се превръща в едно от най-нужните, дефицитни и търсени от нас качества в хората и в общуването с тях. Само че толкова рядко имаме смелостта да я даваме и получаваме! "Рядко" ли казах? Коя е по-силната дума?
Авторката на текста Весела Вътева е неорайхиански аналитичен психотерапевт
