Стенли Фиш: Съществувам, следователно замърсявам

Стенли Фиш е авторитетен американски литературен критик и историк. Автор на голямо изследване върху творчеството на английски поет Джон Милтън (1608-1674). Преподава в университети във Флорида и Чикаго, в Бъркли, в "Джон Хопкинс" и "Дюк". Автор е на 10 книги. Последната, която ще излезе през 2008 г. е със заглавие "Save the World o­n Your Own Time". С коментари сътрудничи на "Уолстрийт джърнъл" и "Ню Йорк таймс" и поддържа блог във вестника.

Миналата седмица дадох самопризнания, че съм лош пътник. Тази седмица си признавам нещо много по-лошо - съпротивлявам се и негодувам срещу исканията, предявени срещу мен от екологичните императиви.

Не искам да спасявам планетата. Просто искам да живея на нея възможно най-удобно, докато ми е писано.

Нещата достигнаха кризисна точка преди няколко дни, когато жена ми ме помоли да прочета комюнике на "Грийнпийс". (Смяташе, че ако го прочета, вместо да го чуя от нейната уста, недоволството ми ще бъде насочено към организацията.)

В него се казваше, че компанията "Кимбърли-Кларк", производител на кухненската хартия, кърпичките за лице и тоалетната хартия, която купуваме, не използва рециклиран материал, а "си набавя дървесината от
девствената северноамериканска тайга... едни от най-важните гори в света".

Това означава, каза тя, че трябва да се откажем от тези продукти и да си потърсим зелени алтернативи. Но ние вече бяхме направили това веднъж, когато се оказа, че производителят на хартиените продукти, които купувахме преди - "Проктър енд Гембъл", е извършвал опити върху животни.

Тогава открихме "Кимбърли-Кларк". В крайна сметка излиза, че зеленото не е
толкова зелено, а кой знае дали и следващата корпорация няма да крие екологичен скелет в гардероба си.

Това, което ме терзаеше най-много, бе смяната на тоалетната хартия, но когато протестирах, жена ми се усмихна със смесица от снизходителност и презрение.

Преди няколко години аз отбих опит да се откажем от хартиените кърпи и да ги заменим с платнени, които могат да се перат. Запазих си правото да държа малко хартиени салфетки в един труднодостъпен шкаф.

(Не обичам платнените салфетки, защото непрекъснато трябва да внимаваш да не ги изцапаш, докато хартиените просто ги изхвърляш, което, разбира се, е самият проблем.)

Но къщата ми сега е пълна с екологично одобрени електрически крушки. Те хвърлят мъждива светлина, грозни са, скъпи са, но ми казват, че ще живеят по-дълго от мен (сякаш това трябва да ме успокоява).

Един съсед ми сподели днес, че възнамерява да се запаси с обикновени жични крушки заради прогнозите, че до 2012 г. те ще изчезнат от пазара.

Междувременно на слабата светлина, хвърляна от "непорочните" крушки, ям местно месо - месо от телета, отглеждани в органична среда и заклани хуманно (ама че израз!). То е скъпо, разбира се, но по-лошото е, че не е вкусно.

Значи, има вкус на истинско месо - миризливо и жилесто, и не е като обработеното, "полирано", замразено месо от супермаркета, с което съм свикнал.

Сигурен съм, че това истинско месо е с по-добро качество и че купуването му е от интерес за местната общност и нанася удар по агробизнеса, но не го харесвам. И тъй като не обичам зеленчуци, опцията да стана вегитарианец не стои пред мен.

Идва ред на кухнята. Преди няколко месеца решихме да обновим 30-годишната си кухня. Плановете бяха скромни, наехме фирма-изпълнител, цената бе разумна, а аз бях щастлив. Тогава се наложи да пътувам и когато се върнах, всичко се бе променило.

Бях осведомен, че дървесината, която бяхме поръчали за шкафчетата, идва отдалеч и трябва да бъде складирана, транспортирана, отново складирана и отново транспортирана и това скандално увеличава емисиите въглероден двуокис, които щяха да бъдат отделени за доставката на горката ми малка кухня.

Ако не искахме да ни бъде лепнат етикета "екологични престъпници",
трябваше да отменим поръчката за дървения материал (успяхме някак да направим това, без да платим такса за допълнително складиране) и трябваше да намерим компания в близост, която да ни изпрати материал от дърво, което щеше да бъде отсечено в момента, когато наредим. (Как това може да бъде проверено никога не разбрах.)

Същата компания трябваше освен това незабавно да засади друго дърво на мястото на отсеченото от нас и трябваше да получим удостоверение, свидетелстващо за всичко това от горския съвет "Стюардшип".

Звучеше ми като измама - всеки може да напечата удостоверение. Но какво може да се направи, когато се сблъскаш с каноните на нечие чуждо вероизповедание?

Мълчаливо приех и дори не направих скандал, когато трябваше да поръчаме друга марка боя и лепило (тъй като предишните също щяха да бъдат контрабандирани по причини, които вече не помня).

В резултат на всичко това както цената, така и времето за изпълняване на поръчката, се удвоиха. Бях успокоен, че крайният продукт ще изглежда също толкова добре, колкото ако бяхме извършили всички онези грехове, които замисляхме, но не съм затаил дъх в очакване.

Разбира се, има го и рециклирането. То отдавна е факт и раздразнението, което предизвиква у много хора, често пъти е намирало израз. Само ще добавя, че правилата и изискванията продължават да се променят и да стават все по-жестоки.

Тъкмо бях свикнал да отделям писмата от списанията (които вече бяха
отделени от вестниците, а те на свой ред бяха отделени от бутилките и боклука - категория, която оцеля при революцията), когато бях информиран, че някои писма имат прозорчета от найлон за адресите, и че те трябва да бъдат махани, преди да се премине към следващия етап и следващото кошче за боклук.

Като се има предвид каква е категоризацията, подкатегориите могат да са безкрайно много, като всяка от тях носи нова структура и нова възможност да бъдеш неадекватен нарушител.

Майкъл Фуколт направи кариера с наблюдението си, че съвременните
техники на регулация имат много по-голям ефект и последици отколкото оръжията и полицейските палки, които преди вкарваха хората в правия път, особено когато са наложени за твое добро и за доброто на обществото.

Той щеше да пожъне голям успех с темата за рециклирането и несъмнено щеше да напише книга (а може и да го е направил, но аз да съм го пропуснал, докато съм сортирал боклука) със заглавие от рода на "Археология на боклука".

Не ме разбирайте погрешно. Аз съм напълно убеден от аргументите, подкрепящи практиките, срещу които се съпротивлявам. Вярвам, че рециклирането е нещо добро и че еднократните хартиени продукти са лоши.

Вярвам в глобалното затопляне. Вярвам в Ал Гор. Но е възможно да вярваш в нещо и все пак да не искаш да правиш нещата, които вярата ти изглежда налага. (Вярвам че предпазните колани спасяват живота, но никога не ги слагам - нито в колата, нито в самолета.)

Зная че във великата "Книга на екологията" името ми ще е на страницата, запазена за серийните замърсители. Но просто не мога да се занимавам повече с това, въпреки че започнах още през 60-те години, когато се отзовах на призива на Линдън Джонсън да се гасят лампите, когато се излиза от стаята - нещо, което и до днес върша добросъвестно (а дали не се е превърнало в мания?)

Междувременно отстоявам позицията си, когато мога, а когато не мога, се опитвам да правя компромиси. Сега вкъщи сме въвели (подобно на мирните планове за Близкия изток) модела на две държави с два вида тоалетна хартия, съжителстващи една до друга в мир. Един приятел ми каза, че може да бъде и по-лошо.

Жена му го кара незабавно да изключва от контакта всеки уред, който спира да използва. Кой знае какво ще последва?

Засега успявам да избегна унижението (за любител на спортни коли) да притежавам хибрид, но това е само защото не сме си купували нова кола от близо двайсет години. Въпрос на време е, тъй като както обикновено, аз съм от губещата страна на историята.

fish.blogs.nytimes.com