На свещ

А�с съм от онези хора, които считат опазването на околната среда за лична отговорност. Не ме разбирайте погрешно - не бих се нарекла „екоманиак". Не си мечтая за връщане назад към времената преди Индустриалната революция, но се опитвам да дам своята малка лепта към пестенето на природни ресурси. Изключвам компютъра си, когато не го ползвам, пиша от двете страни на листовете, участвам в инициативи по почистване и спирам чешмата, докато си мия зъбите. Тази година, разбира се, се включих за втори път в „Часът на Земята" - изключването на лампите за един час. Та искам да ви разкажа именно за това преживяване.    

Цял ден се суетих в почти предпразнична треска, очаквайки да дойде вечерта. Не съм сигурна какво очаквах да се случи - предишната година „Часът на Земята" мина тихо и бързо. Вероятно затова вярвах, че тази година трябва да е някак по-специална. Току-виж Боно се появи на вратата ми, за да ми връчи лично значка „Почетен жител на Земята". Е, частният му самолет сигурно щеше да отдели хиляди тонове вредни емисии, за да го докара до България, така че реших, че ще го преживея, ако не дойде. И така, стана 20:30ч., угасих всички лампи и като всеки новак в спасяването на планетата - или поне така се оправдавам - се зачудих какво да правя.

Дали да пусна телевизора? Или трябва изобщо да не се хаби никаква енергия? Е, все пак бих спестила малко, тъй като иначе най-вероятно щях да гледам филм на запалена лампа. Така че пестенето от крушките все пак се брои. Нали? ... Както и да го погледне човек, един час без никакъв разход на енергия, и то вечерта, си е изпитание. И изобщо как са оцелели хората през всички тези векове без удобствата на електричеството?    

Тъкмо бях стигнала до този екзистенциален въпрос, когато си спомних. Бях малка тогава - на четири или пет години, когато редовно имахме спиране на тока. Само че тогава не мрънках в тъмното. Напротив, радвах се. Цялото семейство се събираше в хола, мама запалваше една свещ на масата и всички се сгушвахме в сенките. Веднага се разделяхме на отбори - аз и татко срещу мама и сестра ми и дълго играехме на филми. Смеехме се, когато някой използваше измислено заглавие, а понякога оспорвахме резултата.

Интересно, тогава уж се борехме за всяка точка, а днес не мога да си спомня кой побеждаваше по-често. Спомням си само, че изпълвахме стаята с шегите си, а пламъкът на свещта потрепваше при всеки изблик на смях. Изведнъж токът идваше и всички примижавахме, докато свикнем с острата светлина на лампата. Духвахме свещта, която вече изглеждаше излишна, и я прибирахме до следващото спиране на тока. Затова винаги оставах леко разочарована, когато токът дойдеше. Ето така изглеждаха моите праисторически вечери - вечерите без електричество.    

Просто бях забравила, че пестенето на енергия съвсем не е наказание или саможертва. Все още не знам дали го подкрепям от дълбока загриженост за Земята или от привързаност към спомените за моите екологични вечери. Надявам се да е заради двете. Със сигурност знам обаче, че си заслужава. Усещам го с дълбока, по детски искрена, увереност.