На вън вали дъжд. Големи капки потропват по стъклото ми. Стичат се отгоре към стрехата. Едно птиче се е сгушило там и трепери. Мокро му е. Свило краче, то стои и тихичко си мълчи.
А на вън си вали ли вали. Ето, че вече цял следобед не спира, дъждът се усилва. Гледам към небето мрачно е, тъмно синьо и ето една светкавица удря точно тогава. А в гьола се събират капките и расте ли, расте.
Ето го задава се слънцето точно зад онзи тъмно син облак, но неее друг зад него пак го скрива и не спира да вали из ведро, все едно небето на две се е скъсало и тече ли тече, като голямо, голямо море.
Гледам към небето и си мисля какво е водата? Н2О - химична формула или необходимост за всички живи същества, за хигиената, даже и в храната ни се използва и ето сега има я и в дъжда, като капки дъждовни, една по една се събират.
Обичам много да пътувам. Но на къде да тръгна…..Може би към Антарктида или към Сахар. Копнея да видя нови светове, нови хора, а защо не и галактики. Представям си, че пристигам на някой остров, където господар е природата, че пътешествам из дивите гори на Амазония, че откривам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, или в дълбините на самата Марианска падина... Препускам с войните на Аспарух и се сещам как той е забил на брега на реката прабългарското знаме – конска опашка и казал: "Тук ще бъде България!" .
Кендрисас, Евмолпиас, Филипополис, Одриса, Пулподева , Тримонциум…..За много хора тези имена не значат нищо. Но на мен те ми нашепват за вековна история. За минало величествено, славно и героично. Те ми нашепват за красивата природата. Защото това са имената на моят роден град Пловдив, разположен върху седемте тепета, минаващ от двете страни на красивата ни река Марица.
Случвало ли ви се е да отидете на излет в планината и да не можете да се насладите на гледките, с които сте обградени? Чистотата на гората да ви заплени и да останете омагьосани? Вековни дървета да се издигат пред вас и да спускат клони надолу, за да ви прегърнат? Някъде в далечината да се чува почукването на самотен кълвач. Случвало ли ви се е да стоите пред извор и да гледате неговите води, чисти като душата на дете, ронейки се като майчини сълзи, бистри като кристали? А случвало ли ви се е да стоите на моста и да гледате реката. Забелязвали ли сте колко красиво е всичко това и какво неоспоримо величие притежава? Как слънцето се оглежда във водата и пръска своите бляскави лъчи на около, все едно те вика да слезеш от моста и да се окъпеш.
Да… има много кътчета пренесени от древността и съхранени с много усилия. Докосвайки се до тях никога не можем да ги сравним с каквото и да било друго. Прелестта на тези места не може да се опише с думи, тя трябва да се види.
За тази природа говоря и аз. За хълмовете и за реките, за птичето и за дъжда..
Реки има много по земята, но една е реката до нас. Марица се нарича и аз я много я обичам. Плавателна е била преди и една от най пълноводна реки. От Стара планина до Родопите и от Рила до Сакар със стотици притоци. В нея зимува речната чайка и малкият кормуран. По край нея са израснали мама и тате, баба и дядо. Сега след толкова години тя е вече малко без водна. Почистиха е наскоро и дано пак да стане буйна и любимата за Пловдивчани река. Нека да я запазим, да не отсичаме дърветата покрай нея и да не добиваме пясък, защото тя ще изчезне след време и вместо от капка по капка, да създадем красива и пълноводна река – тя ще пресъхне и няма да има вече прохлада, ни птици дори- всичко от нея ще се върви.
Мисля си, колко е ценна водата, за нас на земята!.Защо ли вали, някъде умират от жега сега и нямат капка вода, а тук е в изобилие и никой не се замисля за това, за да пази, да я цени, защото капка по капка вир, вир подир вир цял язовир.
Думи ли са само това, а къде е реалността?
Едни умират от глад, други от жажда, а ние какво гледаме как вали и все недоволни сме от живота, от жегата, от студа и сега може би, и от дъжда.
Минало, настояще и бъдеще. Всички мечтаем градовете ни да са чисти, реките ни пълноводни и бистри. Да се гордеем с тях и където и да отидем по света, да бързаме тук да се върнем на родна земя. Мечтите са нещо без което не можем. Те са изразът ни към свобода, щастие и съвършенство. Да мечтаеш значи да живееш. Знам не всички мечти са достижими, но ако не мечтаем със сигурност няма да успеем.
Казват, че човек може да постигне всичко, стига да се вслушва внимателно във сърцето си. Бих искала сега да се вслушаме в шепота на природата, защото тя ще ни покаже пътя на красотата, на чистия въздуха и на водата. И вместо някога да мечтаем за капка вода и за дъжд, нека сега заедно с вашите и моите мечти да направим света по-човечен, по – жалостив към природата, за да я има България, да го има и Пловдив с реката.
Бъдещето на града и света са в нашите ръце, нека да вложим всичките си усилия и мечти за да го съхраним и остави за нашите деца и така историята и природата да се запазят и ето вижте:
…пак дъжд вали и едно птиче се е сгушило и трепери…..и аз вече не мечтая за капка вода, защото е има природата.
