Тук и сега липсват политическият и социалният контекст, в които е създадена пиесата на Лорка, последна в неговата трилогия за трагедията на испанската жена от началото на миналия век, принудена да се подчинява на наложения със сила брак ("Кървава сватба") или прокълната с безплодие ("Йерма").
"Домът на Бернарда Алба" е за девствеността като наказание, наложено поради религиозен фанатизъм и социални табута. Май наистина е трудно в епохата на войнстващ феминизъм тази трагедия да се приеме като "фотографски портрет" на действителността, както сам Лорка определя пиесата си.
Вярно Възкресия Вихърова е дръпнала напред във времето сюжета, но все пак е спряла до 60-те години на миналия век - началото на сексуалната революция. И въпреки това е било необходимо да взриви отвътре този текст - чрез ирония, породена в самия него.
Така през смеха - черен и горчив - тя разказва историята на току-що овдовялата Бернарда Алба, която, станала вече глава на семейството, налага на петте си дъщери осемгодишен траур. Затворени зад дебелите стени заедно с психически разстроената си баба и двете слугини, за сестрите Алба домът вече не е семейно огнище, а затвор, манастир, лудница.
Да се изтръгне от него има шанс единствено най-старата, най-непривлекателната, но и най-облагодетелствана от наследството - Ангустиас. Годежът й с Пепе ел Романо (персонаж, който остава невидим до финала, но който служи като катализатор за последвалата трагична развръзка) би я освободил от майчината тирания.
Този годеж обаче нажежава ревността, завистта, омразата и отчаянието в дома. Срещу тях е безсилен дори железният юмрук на Бернарда Алба. Финалът - една предизвестена смърт.
При завръщането към този текст за режисьора Възкресия Вихърова (тук отново в обичайния тандем със Зарко Узунов - сценография и костюми) е съществувала само една константна величина - Бернарда Алба може да бъде единствено Цветана Манева (дебют на сцената на Народния театър). Подвеждащата мекота и женственост на тази актриса обезоръжават околните, правейки ги уязвими за желязното ядро, скрито вътре в нея.
Освен това само тя може да внуши една по-различна интерпретация за образа на Бернарда. В нейното изпълнение това не е тираничната матрона, обрекла на физическа и духовна гибел дъщерите си, а страстна, сексуално пълноценна жена, която обаче е принудена да се подчини на обществената догма.
Режисьорът и актрисата са успели да кажат всичко това в един-единствен безмълвен момент от спектакъла - на сцената има вентилатор, раздвижващ душния въздух на андалуската лятна нощ, върху който стъпва Бернарда, позволявайки на струята му да я разхлади, но и да повдигне полите й, галейки тялото като жадувана мъжка ръка. Освен всичко друго това е и закачливо намигване към прословутата сцена на Мерилин Монро от "Проклетите седем години".
Сцени като тази накъсват трагическия наратив на пиесата, оценявайки я с днешна дата. Непробиваемите стени в дома на Алба са вече пропукани - чрез черно-бялото изображение на телевизионния екран в него нахлуват новините, превръщайки го в част от външния свят.
В скованата от траура къща вече не звучат единствено църковната камбана и песента на жетварите, а и жизнерадостна танцова музика (композитор Асен Аврамов). В стилизираните фламенко движения на актрисите (хореография Мила Искренова) има не само отчаяние и гибелна страст, но и някаква игрива лекота.
С изключение на Цветана Манева за всички останали персонажи Възкресия Вихърова е открила подходяща актриса от трупата на Народния театър.
Сред това изобилие от изпълнителски индивидуалности обаче безапелационно се налага Жорета Николова. Нейната игра наистина превръща образа на прислужницата Понсия в антипод на Бернарда - не по-малко волева от господарката си, единствената, която се осмелява пряко да й се противопостави и която отказва да се подчини на религиозните и социални норми.
Другата, която престъпва табутата, е най-малката дъщеря - Адела. Ана Пападопулу обаче все още не е открила ключа към този образ, така че бунтът на нейната героиня да личи дори през крехката й и уязвима външност.
За разлика от нея Рени Врангова (Ангустиас) удивително добре е уловила инфантилното поведение на влюбена стара мома, която твърде късно преживява първите девичи трепети, превръщайки се в посмешище за сестрите си.
Макар и краткотрайни, появите на Йорданка Кузманова (бабата) и Мария Сапунджиева (слугинята) успяват да придадат индивидуалност на техните персонажи. Затова пък присъствието на Теодора Иванова, Карла Рахал и Емануела Шкодрева е сякаш единствено заради придвижването на сюжета напред.
По-важното е обаче, че този спектакъл ясно защитава своята позиция и смисъла от поставянето на текста на Лорка днес. А той е: "Чиста оголена емоция, напуснала логическия контрол, но - внимание! - с една страшна поетическа логика." (Федерико Гарсия Лорка)
