„… Седефено сините сокове на ледно-планинския кът
препускат с брилянтени скокове и блъскат се в речния път.
И езерно шепне водата, прегърнала свойто небе,
целува с очи синевата на светлото синьо лице …”1
Два литра кристална вода на ден, зелени меандри и поне един следобед край високопланиско езеро. Това е минималният пакет удоволствия, който за някои от нас може да е прозаичен, но да се окаже екзотично предложение за високо-технологичното ежедневие на внуците ни. Далеч от аромата на окосените ливади, от безгрижното ромолене на безименно дере, обкичено с нищо неподозиращи рачета, далеч от шарените пръски на дъгата и надиплените кълбесто-дъждовни възглавници на синевата, някъде напред в сивия хоризонт, моето внуче ще нарежда заблудено тези думи:
„Обичам шума на града, трескавото бъблукане на утрото, забързано за работа, реките от хора, които се вливат една в друга и се разпиляват като струя, срещнала скала. Обичам да се взирам в лицата на града, в отраженията им по блестящата гладка повърхност на колите, на стъклените сгради и витрините. Обичам игрите на изкуствената светлина, вечерните шарени пътища, като влюбени хамелеони…
Колко полезна придобивка е животът! Веднъж като се навлечеш с него, ставаш неуязвим. Имаш свой собствен вътрешен свят, съобразен с личните ти нужди, в твой стил и с многобройни забавни приложения. Удобен, практичен и възпроизводим, а за гаранцията – да не говорим! Единственият му недостатък е, че не те откъсва напълно от околния свят, не можеш да избягаш и трябва да свикнеш с някои неизбежни зависимости. Като повечето усложнения, обаче, и това прави задачата по-интересна…”
И ще плува в море от решения, едно от друго по-примамливи, ще се чуди кое е по-изгодно, по-икономично, по-ефективно. Ще споделя вълненията си с други като него или ще плиска уморените си мисли на някой самотен бряг, а може би ще чака някоя нова река от истини да разреди заблатената му душа. И докато се чуди кой е най-интелигентния начин да намести коритото на света според своите изчисления (точно както и другите преди него) ще забрави колко измамна е онази неуязвимост, с която го опиянява животът.
Сега, обаче, е наш ред. Това, което ревниво наричаме свой вътрешен свят, така бурно и непокорно извира от нас, че помита със себе си всичко наоколо, пропива се във всичките сфери на Земята с научни имена, преминава през обвивките на милиарди други същества и се връща у нас променено. И макар да сме си ние, макар да сме същите, себе си, сякаш сме станали други… Сякаш времето не се измерва с ударите на някой измислен часовник, нито с „устойчивия” пулс на обществото, а с капките живот, които са се разплискали вчера в скалата на нечие твърдоглавие и ще се върнат утре помъдрели, за да омекотят удара на световната жажда… Ще се върнат, знам го и знам още, че капка по капка животът попива наоколо, изпълва се с всички разтворими истини, забавя ход, затлачен от неразтворимите и рано или късно се слива с нас. Така ни свързва или разделя, така ни напоява с шепа реалност или ни удавя в дълбините на собственото ни отчуждение.
Когато говорим за животворната вода, придаваме една неестествена сложност на нейната простичка същност. В нашите думи тя е всичко друго, но не и себе си. Тя е компонент на някоя „умна” биопроцесна система за водопречистване, основен фактор в промишлените схеми за производството на какво ли не, „люлка” на знайни и незнайни организми и най-прохладното място за игра. Тя е още безценен блян за децата на парещото слънце и ледена капсула за премного удивителни създания от миналото. Когато говорим за водата, тя звучи така премерено и тежко, неотложно и стратегическо, така драматично и интелектуално, че забравяме колко жизнено необходима е за нас, колко ни е близка, дълбоко интимна и своя, като високоскоростен отпечатък на същността ни с непредвидим маршрут, непостоянна форма и състояние. Не е ли едновременно вълнуващо и плашещо да осъзнаеш, че твоята вода, тази вътре в теб, около теб, тази която преминава през теб ще отиде незнайно къде, ще премине през неизвестно какво, ще се докосне до друга вода със своя, различна съдба и заедно ще те намерят натежали от пътя си. Колко ли учени са загубили спокойния си сън, в търсене на начин да преодолеят ограниченията на време-пространството? Сигурно досега са обиколили триста пъти Земята, без дори да се усетят…
Животът ни е шепа вода с още нещо, която се предава от ръка на ръка по цялото сплеснато синьо кълбо. Капка по капка се разпиляваме сред всичкото и се връщаме в себе си същите, но и други. Колко малко ни трябва, за да се чувстваме живи…
„… Тъмнее морето сърдито и синя се мръщи нощта,
преди да затвори клепачи за светлия цвят на деня.
Въздишките моравосини в лозята потайно сноват,
в узрелите сини къпини оглежда се плахо сънят ...”2
1, 2 – Откъси от авторската поема „Дъга”
