Н еотдавна в. "Ню Йорк таймс" състави списък на жените, които имат шансове един ден да бъдат избрани за първата жена президент на САЩ. Тогава от учтивост, но и от предпазливост ние включихме в него и Хилари Клинтън.
Но идеята на това упражнение, пък и на настоящия анализ, е да покажем, че точно сега тя няма да стане първата жена президент на САЩ.
Вярно, нейната предизборна кампания все още не е приключила, но много скоро от нея изобщо няма да има смисъл. Много скоро тази кампания ще приключи и то по такъв начин, че следващият път, когато Клинтън пак се кандидатира за президент, тя ще трябва да започне всичко от начало.
Да, Клинтън ще загуби този път надпреварата за официалната номинация на демократите и това е нещо напълно очаквано.
Да, Клинтън заслужава да загуби надпреварата и това е доста широко разпространено мнение, споделяно както от жените, така и мъжете. Второто поне би трябвало да запуши устата на надигащия се хор от оплаквания, че бившата първа дама ще стане жертва на някаква извратена омраза към жените.
А също насочих изстрелите си срещу Клинтън. Но го направих не заради някакъв сексизъм, а воден от подбуди, имащи нещо общо с характера на бившата първа дама. Пък и воден неизбежно от нещо като умора от клана Клинтън.
Защото 8-те години на управление на Бил Клинтън ми бяха достатъчни. Именно тези 8 години на Клинтъново президентство, осеяни с псевдоскандали и една истинска опашата лъжа, навредиха на предизборната кампания на Хилари Клинтън още от началото.
Защото повечето от американците си казаха, че тя се включва в надпреварата най-вече като съпруга на бившия президент, водена от намерението да измори с трети Клинтънов президентски мандат и без това изморената от клана Клинтън нация.
И хората започнаха да се молят да не се случи подобно нещо. Но имаше и нещо друго. Клинтън поведе кампанията си както само една жена би могла да го направи. Тя призна, че е била жертва, за което, разбира се, наистина беше права.
Но тя не спря дотук, а продължи да повтаря често пъти това, понякога с ирония, понякога с чар и за някои от избирателите, главно за онези възрастни жени, които доста често знаят повече неща за живота, отколкото мъжете, това повтаряне се превърна в нещо като предимство.
Един мъж никога не би могъл да направи подобно нещо. Един мъж никога не би могъл да разиграва картата на жертвата, най-вече на жертвата в сексуален план.
Тук съм изкушен да кажа, че подобно нещо не би било присъщо за мъжете, но всъщност нямам предвид точно това. Искам да кажа по-скоро, че разиграването на подобна карта не подобава на всеки мъж, който иска да бъде лидер.
Интернет веднага щеше да съсипе с подигравки онзи, който дръзне да се прави на жертва.
Но сега, ако ми позволите, бих искал да свърша дотук със заключенията, свързани с половете. Позволете ми да подчертая, че гордостта, достойнството и онова, което прилича на безпощадна непоколебимост, не са нито чисто мъжки, нито чисто женски качества.
Това са лидерски качества. Трудно бихме могли да си представим Маргарет Тачър, Голда Мейр или пък Индира Ганди да се държат, като певицата Тами Уинет до мъжа си.
Хилари Клинтън сега също демонстрира тези лидерски качества. Като отхвърля хора от призиви да се откаже от надпреварата, тя се държи точно, както всеки лидер би трябвало да се държи.
Нека направим панорамна обиколка на паметниците по света. Ще намерим наистина много статуи, издигнати в памет на исторически личности, които са загубили някаква битка, но няма да открием нито един паметник, посветен на някой Елегантен губещ.
Защото такова понятие изобщо няма. Когато губи, човек винаги се сгромолясва с трясък, винаги това падане е болезнено и мъчително. Нищо елегантно няма в него. Защото нали човек губи, когато някой го надвие.
В крайна сметка никой не злорадства по адрес на онези, които свършват зле. Робърт Едуард Лий не беше охулен, защото се бори дълго, пропиля живота на толкова много хора, и то, моля ви се, в името на каузата на робството.
В Израел Масада е почитана, защото зилотите издържаха до край и предпочетоха да се самоубият, вместо да се предадат. Битката при Термопилите пък не е смятана за поражение, а за урок за всички нас. А урокът е, че човек никога не трябва да се отказва.
Точно това прави сега и Хилари Клинтън. Тя продължава надпреварата, защото, когато човек реши да се откаже от битката, от тази загуба му омръзва много бързо, а пък животът ни учи, че всичко може да се случи.
Разбира се Хилари Клинтън вреди с упоритостта си на единството на Демократическата партия, а до известна степен и на конкурента си Барак Обама.
И последният не само, че ще чуе ехото на Клинтъновите нападки от устата на Джон Маккейн, но и ще види как в интернет тези нападки ще бъдат рециклирани, така че самата Клинтън ще бъде нападателката. Нищо
не умира в ютуб.
Но накрая, когато Обама бъде провъзгласен за Крал на демократите, Клинтън ще го прегърне, ще се понесе музика, а множеството ще започне да ликува и всичко ще бъде забравено.
И след като всичко това се случи, Хилари Клинтън ще бъде в добра позиция през 2012 г. да се бори отново за президентския пост, но този път не като нечия съпруга, а като упорит боец, който няма да напусне надпреварата.
Пък и тогава тя ще бъде на 65 години, а четири години по-късно тя ще продължи да си бъде все така по-млада, отколкото е сега Джон Маккейн - кандидат-президентът на републиканците.
