И тогава, когато и последните следи живот, сякаш написани на пясъка, биват измити от катранените води на морето, тогава, когато вече знам, че това е краят, светлината надежда проблясва в далечината като ярка звезда, издигаща се на безкрайния небосклон. Разбива бента на примирението и се разлива из цялото ми тяло. Дали това е реалност или просто мираж, предизвикан от агонията на един умиращ? Времето ми изтича. Ако сега не последвам този лъч на спасението, то ще остана завинаги тук, погълната от времето.
Започвам да бягам. Не мога да усетя земята под краката си, сякаш се нося над прахта. И след един миг, един единствен миг, а сякаш цяла вечност, се озовавам насред малко селце, останало като спасителен остров в океан от пепел. Най-после съм тук, но защо е така пусто? Къща след къща, а всичките празни. Агонията отново се прокрадва из тялото ми. Краката ми поддават и падам на сухата земя. Искам да заплача, но дори сълзите ми са пресъхнали. Но ето, че виждам сянка в далечината, бавно приближаваща се. Този път нямам сили да се изправя. Очертанията стават все по-ясни и по-ясни, докато най-после пред мен застава тя. Лицето й, набраздено от бръчките на старостта, не издава никаква емоция. Сините й очи сякаш преминават през мен. Подава ръката си. Дали това е спасението или гибелта? Нямам време за мислене. Сега или никога. Слагам ръката си в нейната и тя ме повдига от земята със сила, която не предполагах, че има. Облягам се на коравото тяло на старицата и тръгваме напред.
След няколко метра зървам още човешки очертания. Приближаваме, но като че ли никой не забелязва присъствието ни. Хората са сякаш в друго измерение. Навеждат се напред и после се изправят. Все едно се покланят на някого.
- Молят се на реката! -- думите сами изхвърчат от устата ми, осъзнавайки истината.
Това е моето спасение! Водите й текат бавно, почти безшумно. Насочвам се към нея. Копнея за капките, разливащи се по гърлото ми. Но нечия ръка ме възпира. Старицата ме дърпа в другата посока. Искам да се боря, но нямам сили.
- Моля ви... - едва прошепвам в отчаянието си.
И ето, че тя се спира. Освобождава ръката ми от здравата си хватка, отива до брега на реката, а след това се връща, носеща бокала на спасението. Протягам ръце и точно, когато желанието да отпия е по-голямо от всичко, което някога съм искала, се взирам във водата. Вода -- по-черна от катран. След няколко секунди истината измества непоносимата жажда. Най-после проглеждам. Няма спасение.
Оглеждам се и виждам хората се молят така страстно на реката, докато в същото време изливат цялата отрова, правейки водите й катранени. Очите им са слепи, а съвестта -- спокойна. Не осъзнават какво правят. Не осъзнават, че копаят собствения си гроб. Прогледнах, но е прекалено късно. Отпивам от собствената си гибел, някога била мое спасение...
***
Събудих се, обляна в пот. Бяха ми нужни няколко минути, за да се върна обратно към реалността. Нощта бе тиха. Можех да чуя капките дъжд, разбиващи се в земята. Бавно станах от леглото и се насочих към банята. Посегнах към кранчето на чешмата, но се спрях. Вече знаех -- всяка капка бе от значение и все още не бе късно да променим нещата. Излязох в прохладната нощ. И оставих дъждът да донесе едно ново начало.
