Но водата присъства в живота ни далеч не само като символ. Светът, в който живеем, се състои от неизброимо количество капчици вода. Колкото и странно да изглежда, от вибриращи на различни честоти водни капки е изградено и нашето тяло. Водата съставлява около 70 % от човешкия организъм. Тя е общият елемент между нас и света, свързва ни с всичко наоколо. И ако е чиста и достатъчно в природата, има шанс да бъде чист и здрав и нашият организъм. И обратното – вътрешната ни, душевна нечистота се отразява на кръговрата в Природата и – колкото и невероятно да изглежда това – допринася за боледуването и разрушението на заобикалящия ни свят.
Революционно значение в изследването на водата имат книгите на японския учен Масару Емото “Тайните послания на водата”, излезли в началото на 21 век. “Водата има способността да закодира и запомня информация. Може да се каже, че водата на океаните помни съществата, живели в океана. Глетчерите на земята може би обхващат милиони години от историята на планетата.
Водата циркулира около света, като тече през телата ни и се разпространява навсякъде. Ако сме способни да прочетем съдържащата се в паметта на водата информация, ще прочетем една епическа история. Да се разбира водата, значи да се разбират Космосът, чудесата на природата и самият живот.” – пише Емото. Разказвайки за своите научни експерименти, чрез примери и снимки на водни кристали ученият доказва, че водата не само има памет, тя има и “предпочитания” към енергиите на словото, което се изрича или дори записва в нейно присъствие. Ако замърсената вода от градската водопроводна мрежа изобщо не образува кристали при замразяване, то естествено течащата в природата вода ражда красиви и хармонични или хаотични образувания в зависимост от вибрациите, които са я докоснали. Слушайки Моцарт, Бетовен и Шопен, водата се подрежда в прекрасни, добре оформени кристали. Същото се случва и ако й се въздейства с думите “Благодаря”, “Обичам те”, “Любов”; с молитвата “Отче наш”. Затова пък на ругатни, обиди и хаотични звуци водата реагира с фрагментарни и деформирани кристали. Разбира се, тези неща изглеждат невероятни за повечето от позитивистично настроените ни съвременници. И въпреки това нека се доверим на прозренията на Емото и да тръгнем на пътешествие с една от водните капки, дошли на Земята от непознатите тайнствени космически светове.
Малката кристална капка вероятно многократно е изминавала пътя от земната твърд към небесата. Била е извор, била е река, била е езеро, била е море, била е океан… Възнасяла се е като пара в небето, слизала е като роса, дъжд; като снежинка с кристално лице. Била е трева, била е цвете, била е дърво, била е животно, била е птица… Както вероятно и всеки един от нас е бил всички тези неща; неизмеримо число пъти сме преминавали от видимия в невидимия свят и сме расли, и сме трупали опитност, и сме учили своите уроци чрез страдание и радост, чрез поражения и успехи. В своята прозрачна огледалност капката не отразява само света около себе си. Тя е отражение и на човешката история. Но тя е и по особен начин свързана с нашата душа.
И така, малката ни героиня този път се е родила, за да стане частица от един състоящ се от 70 % вода съвременен човек. Нека да го заселим, да речем, в Европа, на Балканския полуостров, в България. Преди да попадне у него, тя е тичала с милиардите свои посестрими в коритото на една голяма река, преминаваща през няколко европейски страни. А още по-преди е била по-малка река, преди това поточе, бликащо от чист планински извор. С всяко свое ново превъплъщение Капката, която щастливо е поздравила света при своето раждане в планинската вис, е губила по нещо от чистотата и блясъка си. Сред горите и величествената им тишина тя се е чувствала щастлива, защото лицето й е отразявало една хармонична душа – душата на Природата. Капка по капка се е промъквал надолу планинският ручей с надеждата да се слее и да даде живот на един свят, трептящ на вълните на неговата хармонична честота. И капка по капка са си отивали обратно в невидимия свят посестримите на нашата героиня, прокудени от замърсените от съвременния човек води, в които е трябвало да се влеят. Вместо да придобият сила, те са се стъписвали през вяло течащите в полупресъхнали корита реки; в голи, обезлесени пространства. Защото е ясно, че където има гори, там има реки. И обратното – за да има реки, трябва да има гори…
Но нашата храбра Капка знаела, че била дошла на Земята да научи своя урок и затова трябвало да устои на условията, с които планетата я среща. Тя само за миг се превръщала в сълза всеки път, когато някоя от другарките й избирала Небето пред земните мъки, и после пак продължавала своя път. А той я отвел най-после в една кристална чаша, от която щял да отпие Човекът – венецът на Сътворението, за срещата с когото тя избрала да се роди. Паметта й, понесла стихиите на бързеите и водовъртежите, на речните подмоли и огрените от слънцето вълни; ранена от смъртта на толкова неустояли на болката нейни посестрими, жадувала да попие жаждата на Човека. Да се окъпе в чистотата и възвишеността на неговите мисли. Да слее пътя си с неговия път и заедно да открият смисъла на живота: в движението, промяната, плавното и хармонично течение напред.
И ето, в нейното малко водно огледало се отразявало интелигентно младо лице с тъмна брада, красиви пълни устни и къдрава глава, в която вероятно се криели светли прозрения за човека и света. Но вместо това – още докато Капката била в чашата, я завихрили странните мисли на Човека, от които й се завил свят: за някаква кола, която се била повредила; за някакъв хладилник, който трябвало да се купи; за някакви пари, които не достигали; за това, че нищо не вървяло и нямало смисъл.
Вратата на стаята се отворила и влязло прелестно човешко същество, във вълните на тъмнорусите му коси танцували лъчите на слънцето. При вида на толкова красота малката Капка събрала сили и завибрирала с чистота, каквато не помнела, откакто била напуснала щедрия планински извор. Но сърдитите викове, които излезли от устата на нежното създание, и последвалата ругатня на Човека, който държал чашата, преобърнали сърцето на жадната за обич капка и тя за малко не отлетяла при своите преминали в отвъдното приятелки.
Нека обаче не забравяме, че нашата крехка героиня се родила със съзнанието за мисия. Затова за последен път тя събрала всичката своя мощ, родена от Небето, целунала другите храбри капки в чашата и всички заедно затрептели от Любов. Човекът, вън от себе си от ярост, надигнал чашата с вода, за да се успокои, след като вратата се затворила след русокосото крещящо същество. И в този миг… с него се случило чудо. Той станал, затичал се след все още сипещата обиди гневна красавица и… я прегърнал! Капка по капка водата от кристалната чаша била прониквала в душата му и я изпълнила с любов и прошка. Капка по капка с прегръдката предавал благодарност и любов на своята жена. Капка по капка обгръщала хармонията техния дом. Капка по капка тази Любов се стичала към света. И тогава възвърнали чистотата си: реките, океаните, моретата, дъждовете, снеговете, въздухът. И горите, полята, равнините. И дори улиците на големите градове. И мислите на хората. И думите на хората. И делата им. Защото само Любовта ражда истинската чистота.
А Любовта събира силата си капка по капка.
