Капка по капка, човек по човек

 

Скъпи Уо,

Земята наистина е странна планета. Може би най-странната, която някога съм посещавал. Има повече от седем милиарда човека, а управлението й е поверено в ръцете на едва дузина от тях. Други дузина се подчиняват на волята  и правилата, които „избраните” им налагат. Странни са растенията, животните, скалите, но най-вече хората. Макар и толкова малко на брой, те живеят в свят на самотници. В него всеки се смята за  различен от другия и въпреки че се наричат „човешки същества”, с нищо не показват, че са част от едно цяло. Нищо не ги обединява...почти.

Всъщност, има едно нещо, което ги свързва, може би защото е еднакво важно за всички тях. Едно съвсем просто химично съединение, без цвят и мирис, но събрало толкова много енергия, че е в състояние да дарява живот. Обединени в една проста формула, два атома водород и един атом кислород могат да накарат непознати да се усмихват един на друг като стари приятели; да поставят рамо до рамо кръвни врагове; да победят всички непреодолими различия, които разделят човечеството на отделни човеци. Ето такава е силата на водата.

Не знам как да ти обясня какво е вода. Може би е по-добре да ти кажа какво не е. Тя не е като камък – по-мека е и съвсем не е така стабилна, затова променя формата си непрекъснато, като се превръща ту в капка роса, ту в ледена висулка. Не е и като тревата – по-силна е и няма корени, затова рядко стои на едно място и, ако не е уловена в чаша, пътува из всички краища на Земята. Водата никак не е като вятъра – по-плътна е и можеш да я хванеш с ръка, макар че бързо ще ти избяга, дори ако я стискаш много здраво в юмрука си.

Сама по себе си водата е чудно създание, но по-интересно е това как тя влияе върху хората. Почакай само да ти разкажа.

Понякога водата се изсипва върху хората на миниатюрни частици, всяка от която е почти невидима. Събрани в едно цяло обаче, тези частици се превръщат в истински порой. Не подбират местата, на които кацат – стичат се по лицата на бедни и богати, млади и стари, хубави и грозни хора. И сякаш всяка капка е магична, защото, без да зная как, започва да превръща хората в народ. Тогава виждаш как невръстен мъж, доскоро бягал от реалността на простия народ, се крие под навеса на спирка заедно с дрипав стар глупак, проиграл в казино и последния петак. До тях минава странна двойка от наглед прилежен ученик и видимо изпуснат хулиган, които бягат дружно под един чадър. Не са приятели, дори не се познават, но за няколко минути стават повече от братя.

Минава време, годината посреща своя нов сезон. Идва ред на месеци, в които нито капка дъжд не пада на Земята. Но дори тогава водната стихия не спира да преследва своя пъклен план – да превърне хората в народ. Ту като снежинки, ту като роса, през годината водата е създала истинско гнездо, в което да събере своите човеци. Реки, морета и езера започват да привикват жадните за водни ласки човешки тела. И тогава често се случва онези, които нарочно не си поздравявал, да бъдат най-близо до теб. Тези, които обичаш пък, може да се избрали друга вода. Така ставаш близък с хората, които никога не си желал.

Водата има още един начин да събира хората. Не знам дали да ти разказвам за него, защото може би ще намразиш водата. И все пак... Водата има навик да поставя човеците пред изпитания. Но не такива, свързани с локвите по улиците и летните плажове. Истински изпитания, които хората не винаги преминават. Те са свързани с едно непознато на науката нейно агрегатно състояние – стихията. Стихията, която разрушава домове, разделя семейства, погубва вярата на вярващите. Тя обаче е и онази, която преодолява непреодолимите  различия; която събужда приятелство между доскорошни врагове; която създава любов в епицентъра на омразата.

И така, скъпи Уо, това е Земята. Пъзел от различния, обединен от едно наглед безобидно съединение – водата. Понякога тиха и спокойна, а друг път заглушаваща и бурна, тя е онази част от картината, без която красивият пейзаж би изглеждал като нелеп хаос. Задачата й не е лека, но тя се справя отлично – капка по капка, човек по човек.