В света, в който живеем днес и сами
изграждаме с всяко вдишване, ние сме принудени да консумираме. Храним се, пием,
пазаруваме, пътуваме, създаваме тонове отпадъци. Консумираме и биваме
консумирани. С всяка мисъл и с всяко действие създаваме свят, където всичко, можещо
да бъде от полза за нашето просъществуване, се разглежда като ресурс.
Следващата стъпка е да бъде усвоен този ресурс и пригоден за нуждите на
човечеството. И на въпроса: „Кой е най-ценният ресурс?", може би всеки, след
кратък размисъл, ще отговори: „Водата!". Да, водата е ресурс особено когато
оцеляването на света е под въпрос. Докато третираме водата като средство за
оцеляване, разтърсвани от оглушителните стонове на раздиращата ни се планета,
докато стръвно я консумираме и безжалостно я разхищаваме, ние никога няма да
можем да оценим истинската й стойност. Защото водата наистина е ресурс, но
друга е думата, която истински я отъждествява и синтезира всичките й качества-
живот. Да, водата е живот, не подлежи на спорове. Тя е причината и смисълът на
съществуването.
Човекът е единственият обитател на
тази планета, дал си правото да се разпорежда с бъдещето на водните ресурси, да
задоволява всекидневно и много често неоправдано нарастващите си нужди и
най-страшното: да лишава другите биологични видове от изконното им право на
живот чрез безотговорни и необмислени действия.
Съвременните поколения са
поредните, оставили в потулената, но неизтриваема памет на историята, спомена
за естествената зависимост на човека от природата. Забравили сме за онези
времена, в които човекът с уважение и страхопочитание се е отнасял към всеки
един природен феномен, със специално отношение към всеки сезон и към всяко
животно или растение; когато е съобразявал начина си на живот с промените в
настроението на Майката природа. Сигурността на установеното ни ежедневие ни създава
заблуждаващото убеждение, че сме обуздали буйния характер на нашата Създателка,
че сме я заробили и сме я подчинили да ни обслужва и да търпи капризите ни като
една мълчалива и винаги свела глава прислужница без право на глас. Но не си
даваме сметка, че тя има едно силно оръжие и то, сред много други,е водата,
прозрачната кръв, течаща във вените на Майката Земя и безбройни кръвоносни
съдове, опасли снагата й свързват отдалечените краища на все още пищното й
тяло. Свикнали смеда източваме жизнените й сили, често чрез привидно
безобидното завъртане на кранчето вкъщи, но ще дойде ден, в който ще се събудим
и ще установим, че за нас животворното румолене на безценната й кръв е секнало.
И ще бъде късно да се оправдаваме, защото водата, нашето спасение, ще бъде вече
оръжие, обърнато срещу човека и неговата ненаситност. Оръжие, защото нашата
зависимост от нея, ще доведе до безнадеждно страдание, породено от нейния
недостиг.
Като жертви на китайско мъчение
чуваме все по-ясно и отчетливо как капка по капка изтичат надеждите ни за свят,
където уважението и отговорното отношение към природното богатство стоят в
основата на разумното им потребление. До днес даряваща дихание на планетата, от
утре живата кръв- водата, може да се превърне в студена пот, избила по челото.
В търсене на алтернативни източници за задоволяване нуждите на човечеството сме
пренебрегнали варианта за преразгледане на собственото си потребление и
отношението ни към светостта на водата. Ето защо, алтернатива ще намерим в
отговорното отношение, не в експлоатацията на нови източници.
И вместо с притеснение да чакаме момента за вземане на бързи мерки за оцеляване,
отсега да започнем да събираме в чаши от
надежда сълзите на земното богатство. Капка по капка, с чаша вода да празнуваме
Живота.
