Отпивам с наслада от чашата, която ми подават. Чувствам се преродена. Ненаситна съм. Искам да изпия до дъно безценната течност, но нещо задържа вниманието ми: дванадесетте зодиакални знака, изрисувани в колонка един под друг върху чашата. Оглеждам се в техния стъклен свят и неусетно сякаш преминавам в друго измерение…
Тръгвам по зодиакалната пътека.
Вървя през полето. Жарко слънце прегаря устните ми. Обгръща ме застинал като нарисуван пейзаж – растителността е увехнала, ала още не е съвсем мъртва. Жалното блеене на стадо изнемощели овце издъхва в отчаян опит да раздвижи спарения въздух.
„Вода… Дайте ни вода!”
Встрани от пътя лежи сивочерно теленце. Гаснещите му черни очи се вторачват в мен като последна надежда.
Водата! Къде е водата?
Зървам пресъхнало речно корито. Там, където някога се е вихрела водната стихия, сега са останали само камъни, втвърдена почва, изсъхнали треволяци. На брега две полуголи дечица се карат за последната глътка вода, поклащаща се в половинлитрова пластмасова бутилка. Към тях едва-едва пълзи златистосиво раче с червеникава черупка. Едното дете започва да го дразни с бутилката, прави се, че ще я излее отгоре му. Другото не схваща шегата и уплашено го възпира.
Малко по-нататък се натъквам на царя на животните – сега грохнал стар лъв, превърнат в роб на жаждата. Такива сме били и ние, хората, имащи се за господари на планетата, докато безграничната алчност не е унищожила най-ценния ни ресурс, необходим за оцеляване. Заслепени, сме си дали сметка за последствията, но твърде късно. Оценяваме богатството едва когато го загубим безвъзвратно. Защо сме такива? Защо?! Поради необмислените си постъпки или с мълчанието си пред нечии други неразумни действия сами сме си начертали апокалиптично бъдеще.
До проснатия на земята лъв се е надвесила млада жена с разпуснати руси коси, облечена в дълга бяла роба. Милва гривата на животното, а по румените й бузи се стичат скъпоценни капчици вода! Но не, това се сълзи, ронещи се кротко от нейните смирени очи. Капка по капка някогашният властелин ги лови с прегорения си език. Жената безмълвно сочи някъде зад гърба ми. Обръщам се и съзирам везни, на едната от които е поставена стъклена чаша с едва няколко капки прозрачна течност, а другата е запълнена с множество кюлчета злато. И, противно на всякакви физически закони, натежава везната с чашата… Но това вече не ме учудва, напълно закономерно е в този зажаднял, опропастен и деформиран свят.
Под обувките ми скърца пясък, по невнимание почти настъпвам уплашен скорпион, който май единствен не страда от липса на вода. Можем ли да бъдем като него? Да се видоизменим, ако трябва, в последен напън за оцеляване. Да се адаптираме към вкаменената среда? Обхваща ме отчаяние. Наистина ли всичко е толкова безнадеждно? Ако сами сме си виновни за бедствието, не е ли възможно пак сами да поправим грешките си?
Продължавам пътя си, потънала в размисли. Внезапно забелязвам плувнал в пот мускулест мъж, опънал лъка си към палма, в чиито увехнали широки листа са скътани няколко кокосови ореха. Стрелецът уцелва и събаря два от тях. Втурва се като обезумял и започва да удря единия в земята. Има надежда, повтарям си, има начин да оцелеем.
Сега се намирам някъде високо в планината. Изкачването е трудно, мъчително преглъщам с пресъхнало гърло. Ала не се отказвам, знам, че тук е скрито спасението ни. Изтощена, спирам да си почина на една полянка. Радвам се на разстлалата се пред очите ми свежа зеленина. Край мен изприпква дива коза – изпълнена с жизненост, гледаща ме в очакване. Изправям се и отново поемам нагоре. Чувам страховито бучене съвсем наблизо. И скоро пред смаяния ми поглед се изправя величествен водопад! Вода! Вода, най-сетне!
Един човек е нагазил във вира и пълни стомната си догоре. Кимва ми приветливо. На метри от него няколко пъстърви весело изскачат и се хвърлят срещу водопада, опиянени от играта си. Водата оглушително шуми, а на мен ми се струва, че пее най-сладката песен, която някога съм чувала.
Водното було ме залива. Когато най-накрая отварям очи, чашата в ръцете ми е отново пълна.
Животът е вода. Осъзнаваме ли го наистина?
Животът е прекрасен. Ценим ли го достатъчно?
Тази приказка може да има различен край, далеч не така оптимистичен. Както и различно начало. Дали ще излеем небрежно водата от стомната си, или ще я ползваме разумно според нуждите си, зависи единствено от нас. Дадена ни е привилегията съзнателно да направим своя избор: да бъдем пълноправни господари на щедро предоставените ни природни богатства, или да се превърнем в роби на глупостта си.
