Капка по капка

 

Добро уторо, Слънце! Добро утро, Облаци! Добро утро, Ден! Часовникът тиктака и времето минава, изгреви и залзи, търкулват се дни, седмици..., години – животът диша, тупти и се променя, а всичко това е невъзможно без водата. Без това простичко химично съединение, което няма нито мирис, нито цвят, но има силата да движи живота, да го създава и претворява, такъв какъвто го познаваме днес – а какъв ще е утре?

  Всеки е чувал, че трябва да пие поне два литра вода на ден, че тя е изключително важна за нашето физическо здраве, за тонуса и енергията ни. Но и всеки я приема за даденост, а и как иначе щом около 71% от повърхността на Земята е покрита с вода. Простата математика ни учи, че това са над 2/3 и следователно водата е преобладаваща, какво специално и необикновено да откриваме в нея тогава, с какво да ни развълнува, с какво да ни привлече вниманието – с липсата си?

  Поредната сутрин, поредното безмислено съзерцаване на гледката през прозореца. И въпреки това и беше приятно, откриваше нещо успокояващо в тишината, в липсата на хора, в едва развиделяващото се небе. Може би защото така не виждаше реалната картина на заобикалящия я свят. Прашните улици бяха притихнали, спокойни и обагрени в топлите цветове на изгрева. Сухите клони на дърветата леко се поклащаха от полъха на вятъра и приличаха на нежни ръце, вплетени в танц. И прозорците на съседните сгради отразяваха лъчите на слънцето, криейки намръщените гримаси на обитателите си. Винаги се е чувствала различна, сякаш не пасва на времето си – твърде безжизнено, сухо и прашно! От малка я сочеха за странна, защото ходеше в цветни дрехи и винаги носеше снимки правени от  нейната баба. Баба и, колко я обичаше и как само и лисваше. Винаги и разказваше истории за красиви зелени поля, за цветя, за напористи ручейчета, за мократа целувка на дъжда. Това бяха непонятни неща за съвремието, в което вече живеха хората – много от тях не бяха ги виждали дори по стари снимки. Именно в тишината и полумрака на утрото, тя заживяваше в света от разказите на баба си.

  Салустий пише, че „Човек сам е творецна собствената си съдба”, а днес ние не творим в своя полза. Разграбваме от природните дадености с пълни шепи и дори не се замисляме. Имаме време да протестираме срещу скучната програма в неделя следобед, срещу шумния син на съседа, срещу тъпото задръстване, срещу тези, които ни управляват, срещу рефера на мача, срещу кучето, което е нагризало калника, срещу девойката, която е паркирала погрешно, срещу стотици маловажни, по-маловажни и най-маловажн неща. Но не се замисляме какво ние причиняваме на природата и как тя протестира – заметресения, глобално затопляне, цунами?

Капка по капка отнемаме жизнените сили на планетата си. Замърсяваме водни басейни, тровим почвата си, а от там и подпочвените води. Строим, изграждаме си комфорт, но колко парадоксално, че с това си гарантираме дискомфорт за в бъдеще. Капка по капка се отдалечаваме от същността си, да сме част от едно цяло, което диша и съществува. Забравяме, че действията ни днес и сега рефлектират на нашето утре. Капка по капка наливаме в горчивата чаша, която вече ни се налага да преглъщаме – а какво остава за нашите деца?

Днес аз и ти безгрижно просто пускаме водата в банята и това е едно ежедневно действие, завъртаме кранчето. Но в някои държави и сега водата е лукс, там дори локвата в двора е скъпоценна. Докато си свободен прозореца е просто част от сградите, но когато си затворен е цял свят, свобода. Имаме си фабричен дефект и не оценяваме нещата, които притежаваме, а се замисляме едва, когато ги загубим. Но някои загуби са доста по-сериозни от други, да загубим безцветната, простовата и безинтересна течност, ще преобърне изцяло света, в който живеем. И ако това, че Земята е 71% вода е малко, то замисли се, че аз и ти, всяко човешко тяло е  70-75% вода.

Поредната сутрин, поредното безмислено съзерцаване на гледката през прозореца. И въпеки това и беше приятно, откриваше нещо успокояващо в тишината, в липсата на хора, в едва развиделяващото се небе. Така успяваше да се отърси от поредния кошмар- този път сънува, че живее в бъдещето, бъдеще, което е твърде различно. Там улиците бяха вечно прашни, хората сърдити..., може би не толкова различно, но нямаше цветя, нямаше никакви животни, а хората поддържаха живота си чрез науката и технологиите, за които бяха жертвали природата. Животните сами се бяха отказали да продължат, бяха престанали да се размножават и просто бяха изчезнали. Но човекът е упорито животно и хората си бяха изградили един сух, мрачен и неприветлив парников живот....и още съществуваха. Беше толкова щастлива да се събуди, да полее единственето цвете в апартамента си и да си обещае, че ще си купи и друго!

  Добро уторо, Слънце! Добро утро, Облаци! Добро утро, Ден! Часовника тиктака и времето минава, изгреви и залзи, търкулват се дни, седмици..., години – животът диша, тупти и се променя! Променяме се и ние, а има хиляди и различни сценарии, които бъдещето ще ни предложи, но ако  сме некадърни актьори, които не пазят декора, то пиесата ще е твърде грозна, неприятна, сучна, а и да не забравяме, че живота е като неспирна генерална репетиция за всичко, което ни очаква – аз искам хубаво утре, а ти?