Капка по капка водата се стича по каменните первази на бледопепелявите скали. Мокро съвършенство, окъпано в проблясъци слънчев сън. Вятърът леко гали с топли пръсти короните на вековните дървета. Цветята огряват сочната, свежа трева с нежно изящество. А дъждът все тъй тихо капе и като пръчки на барабан удря мелодично по кристaлно чистия поток. Всичко това е необикновеното обикновено ежедневие на Стара планина. И „Сините камъни“ са наистина сини, когато слънцето докосне с пръсти гладките им тела, за да напомни, че някога тук е имало вода. Такива моменти някак си не се виждат – те се чувстват със сърцето и спомена за тях се запечатва там като детска приспивна песен. Капка по капка живота отлита, но бръчките от изминалото никога не докосват вечната красота и младост на природата...
Ако никога беше всякога, животът може би щеше да бъде по-безболезнен, по-чужд откъм други едни капки- сълзите. Някога, когато бях дете обичах да играя на плажа и да правя дворци от пясък и вода. Днес гледам песъчинките мидено несъвършенство и си мисля как някога водата е била тази, която е отнела съвършенството от тях, но и тя е тази, която е била техен дом и тих пристан.Стъпвам по пясъка и морската пяна гъделичка настръхналите ми ходила. Вече е късна есен, но това не ме вълнува – човек понякога трябва да бъде малко луд, за да усети всички лица на водата и да спечели капка наслада и неповторимост. Затварям очите си и сякаш го виждам пред себе си, млад и безгрижен, изпълнен с нежност и любов, с онова меко пламъче в очите му, което не можеш да не забележиш. И нищо, че морето е сърдито, мога да си спомня осезателно всеки един незаменим момент, свързан с този плаж. Всеки е усещал мокри капки топло слънце върху лицето си. Солени са като сълзите и морето,а когато слънцето ги изпие до дъно вече знаеш, че почти нищо не е останало. Но „нищото“ всъщност е много, защото това са капките любов в сърцето. И противно на всички закони, тези капки не изсъхват, не замръзват, не се изпаряват, а се утаяват вътре в теб завинаги.
Слънцето осветява сините ми очи и пречупва лъчите си в солените капки. Бризът пее сутрешната си песен, а чайките му пригласят с откъслечни възклицания. Ще вали. А морето е по – синьо и пленително от всякога. Защото това е България и тук красотата не познава човешки граници. Накрая остават само стъпките ми, но не тези впити трапчинки дълбоко в пясъка, които морето ще отмие след минутка, а онези дълбоко вкоренени спомени в нашето единствено, влюбено Черно море.Аз съм там – в малките капчици морска пяна и попивам всяка милувка от него – ситния морски пясък. Аз съм там – слънчевият лъч, галещ с топли пръсти дъгата. И водата е с мен – капка по капка ми напомня, че съм жива и във вените ми тече българска кръв. Мокрите капки топло слънце бавно премижават в очите ми. Като стар паянтов кораб чакам да проблясна в морските вълни. Тиха, непресторена усмивка се плъзва като сатенена дреха по лицето ми. След това си тръгва като пролетен дъжд, за да зарадва другиго от друга част на света. А рибарят все тъй мъдро наблюдава необятната морска шир, сякаш че той е бащата на тази обаятелна мера от капки. Пламъчето в очите му тихо се надява. Капка мокро слънце в тях се заиграва...
