Движихме се бавно, колите фучаха покрай нас, смогът беше обвил тялото ми. Огледах се в една витрина, моята сферичка вече беше започнала леко да сивее. Продължих по пътя си наблюдавайки хората. Тя вървяха с главите надолу, крайчетата на устите им бяха увиснали, сякаш някакви конци ги дърпахакъм брадичките им, а погледите им следяха пръсите на краката им .Очите им – мъгляви, недоспали, уморени от животът.
Тя променяше цвета си след случайната среща на погледите ни с всеки един минувач, и ставаше все по-сива.
Заведох я в парка. Дете късаше цветя, а после ги хвърляше и скачаше върху тях. Майка му небрежно се радваше на неговия ентусиазъм, докато се опитваше да улучи с пластмасовата си чашка кофата за боклук. Не успя... може би следващия път. Чашката се строполи в купчина боклуци. Седнахме на една пейка, вяртърът се усили и понесе цял един керван от опаковки от вафли,чашки и фасове след себе си. Някои от тях тръгнаха на дълъг път с неги, други небрежно паднаха върху тревата, за да си починат, чакайки следващия порив.
Тя наблюдаваше. В далечината се вдигна, като черен облак димът от близкия завод.
Огледах се...нито една птичка, въпреки че пролетта току що дойде. Само една черна гарга пристъпваше бавно по алеята, а в човката си носеше един фас. Сякаш обикаляше да търси огънче.
Слънцето печеше силно. Искаше да изгори нещо, или някой. Погледнах нагоре към него, а тя се спусна надолу по бузата ми, заставайки по средата й. Беше с цвят на графит. Слънцето ни погледна – беше някак меланхолично.
В близкото езеро се отразяваше череноблак. Някога е бил меко,бяло, пухесто като захарен памук облаче. А после беше пътувало и се беше върнало тук, в България. Тук прекара вече 24 години и с всеки изминал ден почерняваше все повече. Гледах този облак дълго. Той сякаш ми се усмихна. Малката сферичка на лицето ми беше негова дъщеря. Последното чисто и девствено нещо, което успя да направи за тази земя. Да, с нея той нямаше да успее да измие улиците, нямаше да полее дърветата, нямаше да промени пълноводието на водоизточниците...
Но това малко кълбо направи повече. Падайки имено на челото и започвайки пътя си оттам, то изми мръсотията от лицето – напомни ми, че независимо колко грим съм си сложила това не ме прави нов човек. Пътя, който извървяхме заедно ме накара да поискам промяна – да поискам друг свят. Свят, в който тревата е зелена, водата е чиста, а облаците са бели без газови емисии...Свят, в който хората се радват на приридата, а не я потъпкват, усмивките се срещат на всяка крачка, а сълзите са само от щастие и са прозрачни.
Свят, в който капката дъжд е прозрачна, независимо колко дълъг е пътя й, а не гарваново черна...
