Какво е да си гей в Америка

Пламен е гей. Всъщност това не е истинското му име. Предпочита (поне в България) да е анонимен, защото фамилията му е рядка и откровенността би навредила на родителите му. От 15 години живее в Щатите, близо до Бостън. Заминава през 1989 г. Тогава е на 21 и му е писнало да слуша, че е "женчо". Иска да има за гадже мъж. И да не се срамува от това.

Знам, че съм бил различен навярно още около четвъртата или петата си година. Обичах уестърните - главно, защото индианците бяха почти голи и имаха прекрасни тела. Вкъщи бях едно дете с богата фантазия - обичах да си играя с кукли, да им шия костюми от стари дрехи и да ги обличам.

Организирах съседските момичета да си играем... Никога не съм се разбирал с момчета - спомням си главно агресията им и това, че ме наричаха "женчо"...

Моят първи спомен за въздействието на думата "педераст" е, когато бях на около 6 г. На най-добрия приятел на родителите ми току що му се беше родило бебе и той ни караше всички към болницата - да видим жена му и новороденото.

Баща ми попита приятеля си: "Е, какъв искаш да стане синът ти като порасне?". Приятелят му отговори: "Не ми пука - алкохолик, наркоман, квото ще да е, само да не е педераст!".

На задната седалка сърцето ми и дъхът ми спряха - чувство на ужас и страх ме завладя. То никога не ме напусна - днес макар, че не е толкова силно, все още го има.

Проучване, което прочетох наскоро, твърдеше, че хората с различна сексуална ориентация са такива, заради оскърбителен и ругаещ баща и надменна и арогантна майка. В действителност това е подтиснатият и разтревожен баща, жесток към своите деца, защото не поемат половата си роля на мъже.

Майката пък, интуитивно усещайки, че има някакво различно отношение към нейното дете, става прекомерно покровителствена.

В повечето време в училище бях бит, вкъщи - уморен и навсякъде съществуващ като "женчо".

Разбрах, че за да се чувствам по-добре и да преодолея всичките щети, които носех, трябваше да замина за мястото наричано Америка. Да се освободя от всичко натрупано и след това да си намеря приятел - мъж.

Общо взето така премина моят живот. Не ми отне много време да установя, че целият сват е построен на едно единствено правило - това да си хетеросексуален.

От най-ранни времена, срещите между момче и момиче са поощрявани, имат социална подкрепа като хетеросексуални, неща които облекчават проявата на тяхната сексуалност, взаимоотношение, интимност.

Законите също са изградени така, че да подкрепят хетеросексуалните връзки. Гейовете и лесбийките започват още от най-ранни години да се борят срещу целия този свят навън, който мисли, че сме болни. Повечето от нашите първи сексуални сблъсъци са на тъмно, често с непознати, след насадена хомофобия и мразейки себе си.

Сега се чувствам голям късметлия. Моите най-близки роднини ме приемат и обичат. Срещали са се с всичките ми приятели (общо трима - и тримата американци). Усещам, че дълбоко в себе си родителите ми все още не могат напълно да приемат и разберат моята гей-ориентация, но аз знам, че ме обичат.

Учудващо, моята баба обичаше и приемаше всичките ми приятели мъже! Сестра ми е от друго поколение - голяма част от нейните приятели са хомосексуални и разбират и приемат това.

Както и в повечето държави в света, така и в Щатите, има огромна разлика във възприемането на нещата в големия град и малкото село. В Масачузетс женитбата между гейове беше наскоро легализирана (само за американски граждани).

Хората в големия град в по-голямата си част са много толерантни. Ако обаче отидеш дълбоко в щата, нещата се променят напълно. Неотдавна едно момче отишло в гей бар в Ню Бедфорд (на един час южно от Бостън). То попитало дали се намира в гей-бар, след това извадило оръжие и започнало да стреля напосоки. След като му свършили патроните, момчето извадило мачете и започнало да намушква хората с него.

По отношение на намирането на работа в Щатите законът забранява при интервю да се задават въпроси относно сексуалната ти ориентация, години, религия, политическа принадлежност. След като си нает обаче, отношението към теб зависи от фирмата.

Аз съм работил за компании, които са хомофоби и консервативни, както и за такива, които са отворени и разбиращи.

Когато напусках България, в средата на 1989 г., не познавах нито един гей. Години по-късно , през 1996 г., прочетох за първата българска гей - организация "Джемини", във вестник в Сан Франциско. Взех полет за следващия уикенд за България и така се срещнах с други български гейове за пръв път.

Беше вълнуващо и странно в същото време. Хората се страхуваха да говорят за това на публични места, подиграваха се на тези, които бяха "изнежени" или "женствени".

Оказва се, че единственият избор, който имаме е "да мразим себе си и да се опитваме да адаптираме обществените нагласи към нас, като наши собствени, или да опитаме да се освободим от натрупаните предразсъдъци и да отхвърлим правилото, че светът е място, устроено по правилата на хетеросексуалните."

Напоследък забелязвам, че Българската гей-общност, става по-открита и с повече права. Нещата се променят. Това ми дава надежда.