Историята на една неуспешна инвазия

-   Твърде е малко. Дано успеем.

-   Казах ти, че трябваше да поотслабнеш, преди да тръгнем, командирът също е на това мнение. Имаме твърде малко Доав, за да можем да си позволим разхищения.

-   Разбира се, че ще успеем. Кой ще ни спре, това жалко подобие на общество ли? Та те все още използват експлозиви. Дори Тя няма сведения откога не сме се сблъсквали с такива примитивни оръжия. 

-   Прав си. 

Постепенно контролната зала започна да се осветява от естествена, по-топла светлина. Тя подейства силно и на Двамата. 

-   Трябва ми още Доав. Ще използвам последните остатъци.

-   Не. Това е заповед. 

Тя знаеше. Знаеше, че примитивните имат Доав. Много Доав. В плана на мисията се разказваше как там той няма притежатели и е достъпен за всички, винаги. Използват го не само физиологично, но и за хигиенизиране. Докато отново преглеждаше плана, Първия се възмути:

-   Представяш ли си? Консумират цели 0.1 кубични метра всеки ден. Почистват примитивните си жилища с Него. Малките им Го използват за забавление. Смесват Го с всякакви химикали и Го оставят да навлезе в огромния им запас, без да се погрижат за Него! Такива същества не заслужават да функционират, тяхната програма трябва да бъде терминирана завинаги.

-   Когато мисията ни успее, всички ще имаме Доав за милиони години напред. С нашите технологии ще успеем да увеличим обема Му поне сто пъти, а Тя ще се погрижи да го използваме както трябва. 

Умората постепенно ставаше все по-силна, а засилващата се светлина не помагаше на Двамата да издържат. Наложи се да използват останалите в капсулата две дози доав, за да запазят съзнание. Първия я инжектира директно в ядрото си, макар да знаеше, че това може да го убие. Ефектът, за щастие, беше положителен и малкото Доав подейства по-силно. През това време Тя съобщи, че току що са подминали гравитиращият около около крайната дестинация обект. 

Бе време да започват. Отново, без дори зрънце неувереност, Първия и Втория се разположиха пред спускащия се обектив на бордовата камера и съобщиха командата за започване на излъчване.

- Съпротивата е безсмислена. По заповед на Нея и с цел спасяване на нашия вид всичките ви запаси от Доав ще бъдат абсорибирани.

Двамата погледнаха към брояча, който трябваше да индексира колко устройства са показали съобщението. В заплашително червено на дисплея светеше една голяма нула.

- Може би допотопната им техника не приема нашите сигнали.

-   Странно, все пак използвахме най-старата историческа информация, която открихме, за да го конструираме.

-   Няма значение. Съобщението е излъчено, както поиска Тя. Според мен трябваше директно да започнем абсорбацията.

-   Тя заповяда първо да унищожим техните видове, за да не ги оставим да съществуват в мъчение след това.

Двамата активираха целия арсенал на кораба. След няколко минути Земята бе облъчена с нискочестотни вълни, които трябваше да сложат край на целия живот на нея, без да разрушават нищо. Втория погледна към Първия без капка състрадание:

-   Няма как да е останало нещо живо. Време е да започнем абсорбацията.

Шлюзовете на кораба започнаха да се отварят. От тях се подадоха огромни уреди, които постепенно започнаха да пулсират. Колкото по-бързо ставаше това, около тях започваше да струи все по-силна светлина. Първия и Втория наблюдаваха титаничната гледка без капка емоция. Спокойствието им бе съвършено, а умората дори не се усещаше, защото знаеха, че скоро ще имат всичкия Доав, който им трябва.

-   Беше твърде лесно.

-   Както винаги.

Тя, бордовият компютър и всевишен изкуствен интелект, обяви, че процедурата по абсорбиране е приключена. Двамата се обърнаха и с нито бавен, нито бърз ход се насочиха към капсулата, където бе целият воден запас на Земята, компресиран в неголяма капсула. Без да я докосва, Първия издигна капсулата с поглед и изчака изпаренията по илюминатора й да изчезнат. За пръв път той изпита чувство. Завладяващото, ужасно и непреодолимо чувство на безнадежността. Както никога двамата побързаха. Побързаха да погледнат видеото, което пратеният на повърхността робот беше започнал да предава. Картината беше страшна и нямаше нищо общо с описаното от Нея. Там, където тя рисуваше бистри и шумни реки, имаше остатъци от военни фронтове. На мястото на светлите облаци, за които те мечтаеха вече години, имаше отровнозелена мъгла, която не позволяваше на слънчевата светлина да пробие. Огромните запаси от свещен Доав бяха пресушени, а малкото остатъци имаха кафяв цвят. В същия момент Тя, с равен и безизразен глас, оповести току що обновената информация в базата данни:

"Примитивните форми на живот, известни като Земляни, са унищожили целия си видов запас. Планетата им вече е не е годна за живот, атмосферата е сменила газовия си състав, а всичкият Доав е толкова замърсен, че няма как да бъде извлечен."

Точно тогава, на много светлинни години разстояние, малкият наследник на Първия видя как последното листо на засаденото от него растение падна. То никога нямаше да разцъфти отново.