История за бащата, който живял хиляда години
Някога, не много отдавна, когато хората вече били станали това, което са днес, но по земята още ходели магьосници, живял един баща. Той добре знаел, че именно баща трябва и е призван да бъде, много преди да се роди единствената му дъщеря. Както обаче често се случва, нашата несръчност или безотговорност в една област да избият и разрушат онова, за което най-много сме се грижили в друга, така и този татко, въпреки усилията и грижата си, не бил добър татко, макар и да го разбрал късно.
По времето, когато бащата бил още момче, земята била все още ничия, каквато е земята днес и каквато винаги ще бъде. Не можеш да притежаваш нещо, което е по-старо, по-мъдро и по-силно от теб и което накрая ще те погълне, за да се нахрани. Хората тогава, както хората днес, обаче разбирали нещо като ничие, когато всеки можел да отиде и да вземе от него колкото поиска. А това кой колко иска, се е определяло винаги от по-силния. А бъдещият тогава татко заедно с неговия баща били по различни причини много силни. Затова искали много. Заградили те огромен участък земя, през който минавала дълга и пълноводна река, която била толкова широка, че лодка с шестима гребци на нея не успявала да я преплава и да се върне в един и същ ден.
Тази история би звучала съвсем съвременно, ако не беше едно от главните действащи лица в нея, а именно -- магьосницата, която била сътворила реката. Тази магьосница не била нито добра, нито лоша. Единственото, в което можем да я обвиним е, че се държала с другите така, както те се държали с нея.
Магьосницата гледала как бреговете на нейната река бавно се приближават един към друг, стиснати от многобройните помпи, които бащата, който току що бил станал съпруг, бил поставил, за да пои нивите си. Сенчестите дъбови гори по единия бряг, които пазели водата в корените си, бавно и дърво по дърво ставали на дъски във фабриките, които бащата направил, за да построи голям дом на съпругата си.
Хората винаги са много добри като нещо, което още не са станали. След това губят кондиция. Така и бащата бил страхотен баща до момента, в който му се родило дете. Тогава той, осъществил на пръв поглед призванието си, започнал двойно по-усилена работа, за да бъде това дете щастливо, с други думи презадоволено. Малките кошари по брега станали големи обори, които се изродили в монолитни кланици с по няколкостотин животни от всеки вид -- овце, кози, крави, телета, пилета, гъски, дори коне. Кръв потекла в реката и лете хващала кора по бреговете, толкова дебела, че дори осите, които били пет педи дълги, не можели да я изчегъртат. Земята се разцепила от пътища, които скърцали и шумели, дори по тях да не минавал никой. По реката засновали лодки без спир, а екипажите им били от груби и прости моряци, които плавали, защото нямали какво друго да правят, не уважавали водата и я мърсяли.
Чистата и прозрачна като въздух река помътняла. Небето се отдръпнало от нея, отцепило се и спряло да се оглежда в погледа й. Прекрасните риби, направени от чисти смарагди и рубини, избягали от тази грозна и тъжна река. Последвали ги видрите и среброопашатите мрени, кафявите като изпечена глина речни бръмбари и лъскавите пъстърви със стоманени перки. Тръгнали си толстолопът и срамежливата червеноперка, след тях и лакомият сом. Дори тенекиената слънчевка, като видяла че отлитат водните кончета, направени от истински оникс с цвят на утро, тръгнала след тях далече от тази мъртва, лишена от красота река, защото дори рибите, малки и незначителни като слънчевката, не изпускат мечтите си толкова лесно.
Магьосницата не можела повече да гледа как реката й умира. Отишла тя при бащата и му рекла:
- Спри така да унищожаваш реката, защото благодарение на нея ти, семейството ти и земята, която обитавате, сте живи! Реката ми ви носи живот, а ти я погубваш!
- Бащата се засмял като да му казали нещо много смешно или безкрайно неудобно и рекъл на магьосницата:
- Какво е кръвта от кланиците, жаждата на помпите и немарливостта на моряците ми в твоята огромна река, магьоснице, която лодка с шестима гребци не може да преплава и да се върне обратно в един ден? Те са само една капка! Реката е за всички. Затова не бъди така алчна и си върви сега със здраве, че ще напъдя ловните си кучета след тебе, а те тръгнат ли да те гонят ще те гонят дорде те хванат и няма да се уморят!
- Тъй да бъде -- рекла магьосницата -- но да знаеш, че аз тази река съм я събирала и строила капка по капка хиляда години. И от теб така ще си взимам, капка по капка, без да усетиш, затуй че не почиташ и уважаваш труда ми и това, което ти сам, никога не ще можеш да сътвориш.
Казала и се изпарила.
Бащата забравил.След около година жена му се споминала. Тихо и малко по-малко си отишла тя, така както се сменят сезоните, преди някой още да разбере че е болна. Както често се случва, хора, останали без много стойностни неща в живота си, да се вкопчват и сами да задушават последните си отломки от щастие, така и бащата, след като спрял да бъде съпруг, се вкопчил в последното му останало съкровище -- дъщеря му.
Малката Лаура била тогава на пет. Красива и умна, каквато била, тя растяла дори още по-хубава, защото за нея всичко винаги ставало лесно. Лаура имала безброй прекрасни неща, някои от които понякога намирала и дори не знаела че са нейни. Лаура не знаела, че майка й е починала. Никой никога не занимава децата с проблеми. Убеждават ги, е проблеми няма, докато децата не оплескат дотолкова, че сами да се сетят за съществуването им. Лаура била внимателно убедена, че майка й легнала в едно магическо легло и щяла да си почива там дълго време, за да бъде все така млада и красива, каквато я помнели. Баща й дори й взел и на нея такова огромно легло, което заемало две трети от стаята й, за да си почива и Лаура на него, далеч от опасния свят и от всичките му проблеми, които дъщеря му още не разпознавала.
Леглото бързо се превърнало в любимата вещ на Лаура. То било толкова голямо и тежко, че нищо грозно, тревожно и плашещо не дръзвало да изкачи високия му дървен праг, на който малката Лаура се качвала от ниско четирикрако столче. Ден из ден малката прекарвала все повече време измежду разноцветните възглавници и бледорозови завески. Като че ден из ден ставала все по-уморена и винаги търсела повод да се покачи на четирикракото си столче и оттам да се скрие в завивките на голямото си легло.
Веднъж Лаура задрямала на кухненската маса. Присънило й се че е много жадна, но не можела да слезе долу, масата била висока чак до небето. Имало в средата й чаша. Взела чашата и понечила да пие. В този момент видяла, че в чашата имало останало съвсем малко вода, а на дъното й се гърчела сребърна рибка. От този ден Лаура съвсем не слизала от леглото, да не би сънят за полупразната чаша да я застигне отново. Баща й заподозрял същата непозната болест, която погубила съпругата му, викал лекари и лечители, но никой не помогнал.
Когато търсят какъв е проблема, хората рядко се сещат да погледнат под леглата, защото се страхуват, че като отметнат завивките проблемът ще е именно там, под леглото, сврян като таласъм, чакащ някой да го измъкне за косматите му крачета, та да се развиленее. Веднъж бащата полуслучайно погледнал под леглото на дъщяря си. Оттам, събирана с месеци, капка по капка, го гледала локва малиненочервена кръв. Бащата грабнал дъщеря си, без да й каже и за този проблем и разпоредил да изчистят. Кръвта обаче не се махала и си била все там и все толкова. Тогава бащата оставил Лаура обратно в леглото, казал й да не поглежда отдолу и отишъл при магьсницата, която вече го чакала.
- Какво направи със семейството ми, магьоснице! -- викнал той. -- Жена ми погуби, а сега пак така капка по капка, мориш дъщеря ми?
- Аз нали така ти казах? -- отвърнала магьосницата сериозно. -- Че капка по капка от тебе ще вземам, затова че ми разруши реката.
Сетил се бащата за отколешната думи на магьосницата, пребледнял, паднал на колене и помолил за милост.
- Добре -- смилила се магьосницата. -- За един човешки живот ти не можеш да поправиш това, което стори. Затова аз ти давам да живееш хиляда години, да работиш и да умреш в деня, когато и последната рибка се върне в реката.
Бащата благодарил топло. Дъщеря му била спасена. Когато се върнал, Лаура го чакала на прага. Тя, разбира се, била погледнала под леглото и вече знаела всичко. Затичала се, хванала баща си за ръка и го повела към реката:
- Ела, татко, аз ще ти помогна!
