Името ми е вода, познаваме ли се?

Затварям очи. Виждам зелени поляни, бистри реки, непокътнати езера. Оглеждам се в едно от тях, така ясно изразен е образът ми. Намокрям лицето си, чувствам свободата. Някак винаги съм свързала чистата вода със свободата, с безпределните възможности, с безкрайните творения на необуздания човешки ум. Докоснеш ли се до чиста вода, за миг ставаш друг, миг, който претворява вечността в себе си. И в този миг на съприкосновение.. Преобръщане.

Отварям очи. Всичко е мрачно, мръсно, сухо. Ограничено. Слънцето пече, но то е ужасяваща стихия без водата. Вече трети ден водата я няма, а всичко е опустошено. Няма щастие вече в света, няма смях, няма грижи, няма приятели, само мъка и мръсотия, прах. Прах в очите, прах в душите, прах в нас, прах около нас. И нищо. Гибел.

Събуждам се. Крещя. Спирам. Тишината завладява стаята ми за миг. Следва бръмчене на коли. Обижда ме фактът, че другите не крещят. Обижда ме тишината, също и шумът. Обижда ме ирационалността на хората. Обиждат ме мивките, в които безвъзвратно си отива толкова нужна вода. Обижда ме, че хората не се обиждат от това.

Страхувам се. За живота, за водата, за извора. Но най-вече се страхувам, че другите не се страхуват. Защото те са щастливи, тъжни, безработни, уморени, красиви, грозни, активни, различни, архитекти, художници, терапевти. И нямат време или желание, или възможност, или успехи, или вода. Да, някои вече нямат вода.

Водата е химичен елемент, тя е до 75% от телата ни, тя е необходимо и достатъчно условие за съществуването на живот на планетата ни. Тя е всичко това и много повече. Водата е любовта в докосването на любимия, сълзите от радост в очите на майката, верността в думите на приятелите, щастието в усмивката на децата ни. Водата е любов, трепет, свобода, щастие, работа, успех, начало, край, честност. Чистата вода – това е смисълът, това е каузата, за която си струва да се бориш.

И днес аз се изправям пред огледалото и виждам човек, който е готов, има потенциална духовна енергия, която чака само духовен импулс, за да се превърне в жива стихия. Стихия, която ще сътвори алтернативни морета, ще спре да храни с множество вили политиците и ще вложи ресурси и време, за да запази живота на тази планета, за да запази водата в нейната чистота. И съвършенство. Защото всички се стремим към съвършенство, всичко така упорите го жадуваме, а не виждаме идеалното около нас. 

Водата, един от четирите елемента, ни се представя във своите най-прекрасни форми, а ние нехаем, замърсяваме я, използваме я, за да печелим пари, и губим животи. На растения, на животни, човешки животи. И продължаваме. Поредната чаша вода, поредния отпадък, хвърлен в морето, поредния нефтохимичен завод, залял океана с петролни петна. С всяко едно нещо, което захвърлим в морето причиняваме частична смърт, дали на растение, животно, или цяла популация, ние убиваме. Убиваме самите себе си почти.

Но обичаме своя образ, защото мислим, че сме добри хора. Обичаме да го виждаме в бистрите потоци, обичаме да се олицетворяваме с чистотата на водата, но аз се уморих да търся вече. Прекосявам цялата си родина, но не откривам чисти водни басейни, а когато се доближа до тях виждам отпадъци леещи се по повърхността на водата, и откривам в тях своите грехове. Към водата, към живота, към мен самата.

И следвам извора, за да започна отначало. Да търся себе си, да се намирам във водата. И виждам, чисто е, и мое, и идеално. Дали е само в главата ми? Или сънищата са реалност? И пълня чашата, прекрасно е. Отпивам – глътка свобода. Дано ме чуят всички. Дано се чуя аз.