Т акава "гореща" есен като тазгодишната, изпълнена с трудови конфликти в Европа, не е имало от доста години. Почти във всички страни от ЕС, като изключим скандинавските, тази есен имаше вълна от стачки.
И България не остана настрани от тази европейска тенденция с учителската стачка, която продължи месец и половина и приключи с половинчат успех.
Основният мотив за протестните действия на синдикатите бе и остава подкопаната покупателна способност в Европа.
Епицентърът на трудовите конфликти тази есен без съмнение бе във Франция. Новоизбраният президент Никола Саркози се изправи пред първото предизвикателство в мандата си - стачката на работещите в обществения транспорт, обявена на 17 ноември, която бе подкрепа от работещите в държавния сектор.
Синдикатите се противопоставиха на реформата на така наречените специалните режими за пенсиите, от които се ползват близо 500 000 работници. Профсъюзите, представляващи интересите на държавните служители, призоваха за този протест срещу намеренията на правителството на Никола Саркози да увеличи прослужените години за пенсиониране на държавните служители от 37,5 на 40 години, както е въведено в другите сфери.
"Всички хора във Франция трябва да имат еднакви условия за пенсия", заяви министърът на труда, социалните отношения и солидарността Ксавие Бертран.
Очевидно вторият елемент от френския духовен триумвират - свобода, равенството и братсво - не допада на служителите в държавните компании, коментираха анализатори.
На призива за стачка се отзоваха работещите в Банк дьо Франс (Banque de France), Парижката опера, Комеди франсез, преподаватели от някои училища и университети, компанията Електрисите дьо Франс (Electricite de France SA), Газ дьо Франс (Gaz de France SA), а също и представители на обществения транспорт и железопътните компании.
Въпросът, поставен от европейските медии, и в самата Франция, доколко справедливи са исканията на "специалните" професии на национално и общоевропейско равнище, не закъсня.
"Имало едно време един френски машинист, който карал влака на Eurostar по маршрута Париж-Лондон. Не му се налагало да хвърля въглища в пещта на локомотива, но специалният му статут на държавен служител, наследен от следвоенния период, му осигурявал пенсиониране на 50 години и пенсия, която била почти същата като заплатата.
Имало едно време един английски машинист, който карал влака на Eurostar по маршрута Лондон-Париж. Не му се налагало да хвърля въглища в пещта на локомотива. Той се ползвал от технологичните нововъведения, които били мотив за удължаване на възрастта му за пенсиониране... до 65 години.
Историята с машиниста показва анахронизма на френската социална система. Никола Саркози си постави за цел да извърши революция в нея с реформистката си доктрина, въпреки че синдикатите изглеждат готови да повторят демонстрациите по градовете, които парализираха Франция през 1995 година:
Ширак изгуби пулса на улицата, отстъпи пред бойните удари на барабаните и пожертва без да трепне премиера си Ален Жюпе. Какво ще се случи 12 години по-късно?".
Това писа испанският вестник "Мундо" малко преди пика на
социалния конфликт във Франция.
"Саркози говори за диалог, но при условие той да бъде бърз, писа анализаторът Дидие Пуркери на страниците на френския "Либерасион". Говори ни за нов социален договор с Франция, но иска този договор да бъде подписан светкавично. Това не е пътна карта, а брифинг на пилот от Формула 1".
Саркози заяви, че френската социална система "е финансово неудържима" и даде най-красноречивите примери в речта си на 18 септември. Тогава стана ясно, че 60 на сто от французите се пенсионират, когато вече са безработни, че някои съграждани на Саркози започват да работят на 33 години и се пенсионират на 50.
Президентът направи сравнение със съседите: "Ако страната ни би могла да има същото съотношение на работещи като европейското - в границите от 55 до 64 години, то във Франция щяха да се трудят още 800 000 души над сегашния им брой. Не можем да си позволим подобна аномалия. Не можем да си почиваме в държава с една остаряла и затънала в субсидии система", заяви Саркози.
Освен това Франция е стигнала до парадоксалното положение, при което на 500 000 внасящи за пенсия има 1,1 милион получаващи специални пенсии.
Това неравновесие води до хаос в държавните сметки. Още повече в очите на президента Саркози, който си постави целта да свие държавните разходи, да започне кампания на приватизация - сливането на Газ дьо Франс-Сюез (GDF-Suez) е първата акция - и да намали броя на служителите за сметка на по-облекчена администрация.
Всичко това Саркози нарече "културна революция на държавния сектор", в която критиците му съзряха маоистки нотки . Негова "културна революция" съдържа четири основни елемента:
- от 2009 година половината от работните места, освободени от пенсионирали се служители, няма да се попълват;
- ще се поощрява гъвкавостта сред самата администрация;
- служителите ще могат да ползват облагите на допълнителния труд;
- ще се стимулира конкуренцията.
Сухите статистически данни сочат нещо твърде впечатляващо: държавните служители във Франция, които са почти 5,2 милиона души, харчат в момента 40 на сто от френския бюджет, а това наистина е нещо "неудържимо".
След като стачната еуфория стихна, на 23 ноември Саркози, видимо доволен, заяви: "Обещах тази реформа, удържах на думата си. Мисля за всички, които бяха блокирани" и "взети за заложници", каза още френският президент в реч в Елисейския дворец в края на деветдневна стачка.
"Тази реформа (на специалните режими за пенсиониране - бел. ред.) се прави, защото тя е справедлива и защото е необходима, тя не можеше да бъде отлагана повече", допълни Саркози.
Приказката за свободата, равенството и братството обаче не свършва с това. Световните агенции информираха на 19 декември, че шест от осемте синдиката на държавните служители във Франция са призовали за стачка на 24 януари, след като правителството не изпълни исканията им за повишаване на заплатите.
Синдикатите на петте милиона държавни служители продължават да водят с правителството преговори за повишаване на покупателната способност, защото не приеха предложенията на правителството.
В останалите страни на Европа
грижата за запазването на покупателната способност също бе основна за синдикатите.
За увеличаване на заплатите и подобряване на труда още от края на лятото започнаха да стачкуват служителите на италианския превозвач Алиталия (Alitalia), който изпитва сериозни финансови затруднения и губи позиции заради жестоката конкуренция на нискобюджетните авикомпании.
Компанията губеше между 1 и 2 млн. евро на ден заради отменени полети, а акциите й на фондовата борса летяха надолу. Опитите на италианската държава да продаде националния въздушен превозвач не се увенчаха с успех до края на тази година на фона на топящия се кръг от кандидат-купувачи.
В крайна сметка Рим реши, че в средата на януари идната година ще избере дали новият собственик на дела от 49,9 на сто на държавата ще бъде Ер Франс-Кей Ел Ем (Air France- KLM SA) или Еър уан (Air one).
Машинистите от на германската компания Дойче бан (Deutsche Bahn) също се вдигнаха стачка и след поредица символични и ефективни протести профсъюзите Транснет (Transnet) и Ге Де Бе А (GDBA) обявиха в края на ноември, че са сключили рамково споразумение за заплатите, което ще бъде валидно до 2010 година. То предвижда увеличение на заплатите с 10 процента последователно през следващите три години.
Социалното напрежение в Германия накара канцлера Ангела Меркел, която категорично отхвърляше въвеждането на минимална заплата за работещите в пощите, да преглътне и този горчив хап. Меркел разбра, че й се налага да прави отстъпки.
Инфлация достигна през ноември рекордно равнище от 3% с годишно натрупване, което бе нещо невиждано през последните 13 години! Силното поскъпване на петрола и спадът на курса на долара струват много скъпо на икономика, която е насочена към износа и е решена да продължи натиска върху заплатите.
През 2006 г. реалните нетни доходи спаднаха отново да равнището си от 1986 година. Голяма част от германското население между другото подкрепи стачката на локомотивните машинисти, които настояваха за увеличение на заплатите си с до 31%.
Дори във Великобритания, където според твърдения на водещи анализатори синдикатите са изгубили влиянието си от годините на управлението на Маргарет Тачър (1979-1990), най-големият синдикат на Кралските пощи организира стачка, но в крайна сметка лидерът му с възмущение заяви, че се е наложило пощите да спрат работа осем дни през ноември, за да могат техните служители да получат мизерно увеличение на заплатите.
В Испания синдикатите негодуваха, че са подкрепили споразумение за "умереност при определяне на заплатите", а организациите за защита на потребителите са принудени да се борят традиционната тортиля да не се превърне лукс.
Омлетът с картофи, което е основното ястие за вечерята на много испанци, стана невероятно скъп: за една година яйцата поскъпнаха с 11%, картофите и лукът - с над 7%, млякото и пилешкото месо - с 18%.
"Не е нормално работниците да приемат мерките за ограничение на заплатите и да бъдат наказвани, когато пазаруват", протестира говорител на Сдружението на потребителите на потребителите в Испания.
Покупателната способност в Белгия, която е една от най-богатите страни в ЕС, се свива като шагренова кожа, писа френското списание "Шаленж", позовавайки се на проучване, направено от Центъра за изследвания и информация на потребителските организации.
За десет години цените на потребителските стоки са се повишили средно с 19% и то най-вече на основните продукти, "а това само увеличава пропастта между богатите и бедните потребители". "Когато един килограм картофи поскъпва със 76%, а грижите за здравеопазването - с 24%, то домакинствата със скромни доходи нямат друг избор освен да се лишат от тях", коментира Надин Фаскел от университета в Лувен-ла-Ньов.
Белгийският вестник "Либър Белжик" най-редовно пишеше тази есен за "скъпия мазут". Решени да мобилизират 20 000 до 25 000 души, синдикатите свикаха на 15 декември национална протестна акция срещу намаляването на покупателната способност, която, със сигурност, ще бъде една от основните грижи на бъдещото федерално белгийско правителство.
Голямо мнозинство от жителите на Италия са на път да кажат сбогом на "долче вита". Те държат рекорда по спад на покупателната способност в ЕС - за пет години (2002-2007) тя е 1900 евро. Според данни на института Тирес (Tires) 14 милиона италианци вече живеят с по-малко от 1300 евро месечно, а седем милиона - с под 1000 евро.
