М оже ли шефът да ни принуди да използваме в отпуската си? Краткият отговор е: Да, при определени условия. Много служители вярват, че отпуската се ползва единствено по тяхно желание, но Кодексът на труда (КТ) дава сериозни правомощия на работодателя.
Докато служителите често планират дните си за семейни празници или ги пазят за бъдещи периоди, работодателите все по-често прибягват до административен натиск за тяхното „изчистване“.
В този деликатен социален баланс Кодексът на труда (КТ) служи като основен арбитър, който ясно разграничава къде свършва правото на почивка и къде започва правото на управление на работния процес.
Кога шефът може да ни наложи почивка по принуда
Мнозина работещи живеят с убеждението, че платеният отпуск е неприкосновено право, което се задейства само по тяхна воля. Реалността обаче е малко по-различна.
Съгласно разпоредбите на чл. 173, ал. 4 от КТ, съществуват три хипотези, при които работодателят има законовото право да изпрати служителя в отпуск без негово съгласие. Първата е свързана с престой на предприятието за повече от пет работни дни, а втората обхваща случаите, в които е обявено едновременно ползване на отпуска от всички служители. Най-често прилаганата точка обаче е третата – когато работникът не е поискал отпуската си до края на календарната година, за която се полага.
В тези ситуации работодателят издава писмена заповед, която е задължителна за изпълнение. Ако служителят откаже да се подчини и се яви на работното си място, той рискува да понесе дисциплинарна отговорност, тъй като нарушава законно разпореждане на ръководството.
Законът обаче е предвидил и защитен механизъм за работника в чл. 176а от КТ. Ако работодателят не е разрешил ползването на отпуска до края на годината, служителят има право сам да определи времето за почивка, като уведоми писмено компанията поне две седмици предварително.
Механизмът на прехвърляне и рискът от давност
Въпросът с прехвърлянето на неизползваните дни за следващата година е строго регламентиран в чл. 176 от КТ. Тук е важно да се отбележи, че това не става автоматично и по желание. Прехвърлянето може да се случи по инициатива на работодателя поради важни производствени причини или по изрична молба на служителя.
И в двата случая обаче законът е категоричен: дори при отлагане, работодателят е длъжен да осигури ползването на поне 10 работни дни от полагащия се отпуск за текущата година.
Друг критичен момент е т.нар. „погасителна давност“. Според чл. 176, ал. 3 от КТ, неизползваният платен годишен отпуск може да се ползва до изтичане на две години от края на годината, за която се полага. Това означава, че ако не реализирате правото си на почивка в рамките на този законов срок, дните просто „изгарят“ и не подлежат на финансово обезщетение, освен в единствения случай на прекратяване на трудовото правоотношение.
Палитрата от отпуски и „капанът“ на гражданските договори
Българското трудово законодателство не се ограничава само до стандартния платен отпуск, който по чл. 155, ал. 4 от КТ не може да бъде по-малко от 20 работни дни. Съществуват и поредица от целеви отпуски, които често остават непознати за масовия потребител.
Имаме над 10 вида отпуск – свикнали сме да ползваме само няколко
Такива са предвидените в чл. 157 от КТ кратки почивки при встъпване в брак, смърт на близък роднина или за кръводаряване. Отделно стои правото на неплатен отпуск, регламентирано в чл. 160 от КТ, който се ползва само със съгласието на работодателя, но до 30 дни годишно се зачитат за трудов стаж.
Най-голямото социално разграничение обаче се усеща при сравнението между трудовия и гражданския договор. Докато трудовият договор предоставя цялата палитра от защити по Кодекса на труда, гражданският договор попада под ударите на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
При гражданският договор понятието „платен отпуск“ практически не съществува. Изпълнителят по граждански договор няма право на платен отпуск, нито на обезщетение за неизползвани дни, тъй като се приема за самостоятелно лице, което дължи резултат, а не присъствие в работно време. Тази разлика често се оказва болезнена за хората, които не са изяснили правния статус на отношенията си с възложителя в самото начало.
