Режисьорът Георги Михалков предпочита сам да превежда от френски и английски текстовете на пиесите, които поставя. И в най-новия му спектакъл е така - "Паметта на водата" от Шийла Стивънсън в Младежкия театър.
Границите между спомени, настояще и бъдеще, между трагично и комично, между театрално и житейски правдоподобно се размиват в тази черна комедия. Нейната авторка е с награда "Оливие" на името на сър Лорънс Оливие за комедия (2000 г.). Пиесите й се играят в САЩ, Канада и Япония.
Три сестри, три различни характера, три изповеди - на интелектуалката с кариера, на омъжената жена със собствен бизнес и на тази, която все още не е намерила собствена посока, цел и мъж до себе си. Шокираща изповедност, великолепна словесна престрелка, ексцесни емоционални състояния. Три жени (в ролите са Станка Калчева, Мариана Миланова и Ива Караманчева), събрани, за да погребат майка си - повод да се поровят в паметта си и да открият нейното отражение в себе си и в своя живот.
"Много се радвам, че авторката не е поставила нито знак плюс, нито минус пред героите. Тя не осъжда никого", твърди режисьорът малко преди премиерния спектакъл.
Какви са твоите критерии, когато работиш?
- Обичам да работя за публиката, без да й угаждам. За мен една добре разказана история означава да е гледаема. Не казвам от максимално широк кръг, не казвам всички да я харесват - това обикновено е признак на много ниска топка театрален разказ.
Основната ми цел е, какъвто и да е материалът, да го направя комуникативен. Иначе се обезсмисля театъра като изкуство. Затова, каквито и да са историите, каквато и да е моята гледна точка, аз се стремя да я представя четивно. Не е задължително всеки да я приема. Понякога съвсем умишлено търся конфронтация с някакво общоприето обществено клише. За мен театърът в момента се превръща в единствената алтернатива и на киното, и на телевизията. В него започват да влизат все повече хора.
Мисля, че е така, защото там можеш да намериш неща, които не можеш да видиш нито в киното, нито в телевизията.
Какви са те?
- Деветдесет и пет процента от филмите ни представят някаква измислена холивудска реалност. Конкретен пример: наскоро за пръв път бях в съдебна зала и си дадох сметка колко непознато за мен е българското съдопроизводство. В следващия момент се сетих за десетките американски филми, в които съдопроизводството е основен сюжет, затова познавам много по-добре американското съдопроизводство, отколкото българското.
Много аспекти от нашата действителност по някакъв начин се поамериканчват... А виртуалната реалност в главите ни - тази, която се насажда и от киното, и от телевизията, е много далече от реалния ни живот. Като че ли това се превръща в някакво виртуално бягство от реалността.
Не твърдя, че театърът представя всеки път реалността. Но добрият театър е много по-близко до нас, до начина, по който живеем, до онова, което е актуално сега - независимо коя е пиесата. Просто тя се прави в България, от български режисьори, играят български актьори и така неминуемо се придвижва към реалността, в която живеем.
Повече са ти интересни женските персонажи, "женските" пиеси...
- Няма такова правило. Наистина много обичам и на няколко пъти съм правил много женски пиеси - по-рано "Президентките", сега "Животът - това са две жени" (предстои премиера в театър "София" - бел. авт.).
Драматургията дълго време е разказвала един мъжки свят и дори когато основните персонажи са жени, те са жени в един мъжки свят. Напоследък това започна да се променя и слава богу. Но пък и светът се променя, нещата стават по-пропорционални.
Обичам този момент на побесняване, когато се появи хубава женска пиеса - тогава жената влиза с една могъща енергия, стояла дълго в латентно състояние и изчаквала своя момент. Ако успееш да използваш тази енергия, стават чудеса. Това ми се е случвало няколко пъти през живота, включително и с актриси, които са на възраст около 60-те. Взривът е изумителен.
Какво се губи във връзката между поколенията?
- Аз не знам дали нещо се губи в тази връзка. Според мен проблемът е по-глобален. Има една огромна криза в ценностната система и това е в световен мащаб, не само в България. Бих могъл да го свържа и с огромната криза в християнската религия, която много отдавна е престанала да изпълнява функциите си на коректив, на нещо много важно за определяне и на личната, и на обществената, и на националната ценностна система.
За мен това е една много важна дума - ценностна система, там е основната криза. Затова и хората напоследък са толкова непредвидимо различни един от друг. Тези, които успеят по някакво щастливо стечение на обстоятелствата да си създадат ценностна система - те по някакъв начин са смислената и градивната част от обществото.
На останалите нищо не може да помогне - нито медиите, нито киното, за религия въобще не ми се говори. Сещам се за рекламата на последния Big Brother. Днес религията е сведена до това - пикантен фон на някаква празноглава кретения по телевизията.
Защо избра будизма за своя религия?
- Дълги години търсих своята религия и я намерих. Това е. Аз съм от хората, които не могат да съществуват без надличностен коректив.
Като че ли смъртта винаги е повод да погледнем по-отрезвяващо на живота си...
- Според мен големият проблем е начинът, по който гледаш на живота си. Специално в тази пиеса всяка от героините си дава сметка, че всъщност има успешен живот, щом е способна да комуникира по този начин със сестрите си.
След като е способна да забелязва живота, да се вписва в живота, да се включва в живота. Всяка разбира, че животът предстои и че това, което е назад, не е нито толкова лошо, нито толкова кошмарно, нито толкова необратимо. Всяка от тях е запазила енергията си.
Това е представление, в което думата енергия е изключително важна. Тук не се срещат някакви уморени хора, за да споделят умората си. Това е място, момент, в който те се срещат, за да споделят проблемите си, да споделят енергията си и да потърсят заедно някакъв път.
