Т ази година човек може да наблюдава напредъка в борбата срещу световния тероризъм дори когато е на почивка, твърди журналистът от немския седмичник "Ди Цайт" Михаел Туман.
Например на Червено море в Египет, където 64 души загинаха при бомбени атентати. Или на кратка почивка в Лондон, където над 50 пътници бяха разкъсани от експлозии в метрото, а две седмици по-късно бе нанесено второ организирано нападение "с раници", което се размина на косъм с кръвопролитните последици, припомня авторът.
Според него който сравни на тази серия от нападения в четвъртата година от антитерористичната борба с помпозните изявления на европейски и американски държавници от 2001 г., постепенно ще започне да се съмнява в стратегията на Запада.
В трескавото търсене на отговори след 9/11 американците и европейците идентифицираха първо своите врагове - ислямистите, и едва тогава приятелите си - енергичните противници на ислямистите.
Стигна се до съюз с диктатори:
с Хосни Мубарак в Египет, Первез Мушараф в Пакистан, Ислам Каримов в Узбекистан и Владимир Путин в Русия.
Тези съюзи обаче не се оказаха особено ефективни. Чечения продължава да се раздира от борби, Пакистан и Узбекистан изнасят радикали както и преди, Египет се върна като с машина на времето към мрачните 90-те години на терора, отбелязва Туман.
Трябва ли да се примирим с това, пита той. В никакъв случай! Европейците просто трябва да се огледат още веднъж - по-внимателно, отколкото през 2001 г., смята авторът.
След атентатите в Лондон и Египет има реална възможност да се намерят по-ефективни средства срещу тероризма. За тази цел обаче Западът се нуждае от други съюзници и ясен поглед върху исляма.
Думите антитерористична война внасят смут в обществото. Улисан, западният свят се ограничи до шумни военни мерки и не долови отправените към европейските мюсюлмани примамващи призиви на "Ал Каида".
Речите за война превърнаха службите за сигурност в Близкия изток в подчинени служители на Запада, когато същите последваха модела "Мубарак" и удариха по всички ислямисти.
Някои държави дори с нова сила се заловиха със своите регионални конфликти, продължили десетки или стотици години: Русия - с колониалната война в Кавказ, Индия - със споровете за Кашмир, Израел - с битките за земя с палестинците.
Освен това самата антитерористична коалиция започна боеве - обединена в Афганистан, разединена в Ирак. Резултатът?
Едно изтощаващо клане с много жетви, много повече, отколкото тероризмът бе причинил дотогава.
Към това се прибавят и "страничните нежелани ефекти" - например изтезанията от "Абу Гариб". Единственият изненадващ момент: убийците идват не от театъра на военните действия, не от Палестина, Ирак или Афганистан.
Сраженията в тези страни спомагат единствено за изграждането на изопачени разбирания в главата на атентатора самоубиец преди да надене колана с експлозиви.
Оттам не произтичат причините за тероризма в Европа (провалена интеграция, глобализация). Оттам идва мотивацията, "екстазито" на борците за джихад.
Бойците за Свещената война обаче идват от всякакви държави и нанасят своя удар в позната среда. В Европа това са предимно преселили се мюсюлмани, които атакуват своите събратя. В Мароко терористите бяха мароканци, изпълняващи поръчките на "Ал Кайда"; в Турция действаха турци с радикално ислямистка мисия; в Саудитска Арабия - саудитските агенти на Осама бин Ладен.
Опасността не идва от далеч, тя е явление на съседството.
Терористите твърдят, че тяхната цел е Западът. В действителност обаче в повечето случаи "улучените" са мюсюлмани. Както в туристическия център Шарм ел Шейх - сред 64-те загинали там имаше малцина "кръстоносци и колонизатори" (почиващи), но за сметка на това много египтяни.
Ето защо не трябва да пренебрегваме възмущението на мюсюлманите след атентатите край Темза и на Червено море. Сунитски шейхове и шиитски аятоласи изразиха своето негодувание с думи, чиято твърдост и недвусмисленост особено биха ни зарадвали, ако бяха прозвучали малко по-рано.
Тези изявления са в съзвучие с последните проучвания на американския изследователски център Pew Research Center. Според тях подкрепата за Бин Ладен в ислямските страни силно е спаднала. В Мароко, Индонезия и Турция до 3/4 от населението се страхува от ислямисткия екстремизъм.
Тук намират шанс западните стратегии.
Не антитерористичната война, която вдига шум далеч от всички различия, а съюзът между Запада и мюсюлманите ще постави натясно терористите.
Три стъпки могат - глобално и локално, да тушират заплахата на ислямизма, който си служи с насилие:
1. Разбиране и разграничаване.
Не всеки ислямист автоматично е обект на разследване. От основаването си през 1928 г. от Хасан ал Бана Мюсюлманското братство значително се е разклонили. Спектърът на движението се разпростира от Бин Ладен в неговото скривалище в Хиндукуш до бившия ислямист и умерен министър-председател Тайип Ердоган в Турция.
Завръщането на тероризма в Египет доказва колко безполезно е ислямистите да бъдат изолирани и хвърляни в затвора. Това само насърчава радикалните кръгове.
Примерите от Турция, Йордания и Мароко показват, че разумният подход е умерените ислямски партии да бъдат разрешени и дори допуснати да управляват. Участието им в институциите ще укрепи държавата.
Една част от ислямистите проповядват джихад, другата остават демократи. Западните дипломати и политици трябва да установят контакт с последните. Протестите в Кайро са налице не само, когато един либерал отново попадне между полицейските агенти, но и ако това се случи с умерен ислямист.
2. Насърчаване вместо заклеймяване.
Провъзгласеният през 2001 г. диалог с исляма остана само на думи. Вече не звучат актуално и призивите от рода на "Кажете и вие нещо срещу тероризма". Самата идея "ние и вие" е погрешна.
Когато Бин Ладен вербува европейските мюсюлмани, той се опитва да разедини Европа. Сред западното население нараства делът на мюсюлманите членове на ЕС. Затова европейците трябва да се интересуват от това дали мюсюлманите успяват да се реализират успешно тук.
Как става това? Държавите от ЕС трябва целенасочено да насърчават своите мюсюлмани. Европейците, а не саудитски фондации, трябва да организират ислямското религиозно обучение. Те, а не турските министерства, трябва да предлагат катедри за ислямска теология. Наред с това и стипендии, учебни курсове, малки кредити.
3. Идентифициране на противника.
Който подкрепя и ангажира мюсюлмани, в края на краищата ще осъзнае кои са нападателите. Упоритите радикални ислямисти не заслужават никаква закрила, а наблюдение и бързо екстрадиране съгласно Женевските конвенции.
Германският закон поставя известни граници на наказателното преследване. Но това, че се нуждаеше от шест години, за да предаде на Турция издирвания терорист Каплан, че кюрдски и арабски терористи с години могат да избягват наказанието, благодарение на германски адвокати, поставя върховенството на закона в беззащитна позиция.
Мнозина мюсюлмани желаят това разграничаване. Европейците не трябва да водят кръстоносни походи, а рекламни кампании. Дори и ако мюсюлманските традиционалисти често се интегрират трудно.
Европа не е заплашена от исляма, а от терористи, които злоупотребяват с него.
Затова съюзът с деспотичните противници на исляма от Мубарак до Путин носи само негативни последици. Нуждаем се от обединение с обикновеното население - преди Осама бин Ладен да ни го отнеме.
