Тик-так. Звукът от тракащия часовник се забива болезнено в ушите ми. Туп-туп. Обръщам се на другата страна и виждам как и последните песъчинки на пясъчния часовник падат оглушително. Не мога да понеса това повече. Обръщам се отново и виждам слънчевия часовник, а сянката сякаш стърже по земната повърхност. Времето изтича... времето изтича, а аз искам да направя нещо, но се чувствам безсилна. Искам да направя нещо и се надявам да намеря нужната ми воля и да успея, защото времето на нашата планета изтича. Тик-так.
Може би се чудите какво искам да ви кажа а може би и вие се чувствате като мен. Защото знам, че ние хората трябва да направим нещо и да спасим природата, преди да е станало прекалено късно. Тик-так. Часовникът продължава да отброява оставащото време. Накъдето и да се обърна виждам едно и също- купчини боклуци по улицата, черен дим, излизащ от ауспусите на колите, комини на заводи, бълващи пушек от сяра и въглероден диоксид на цели талази.
Това в далечината трябва да е град. Виждам го като една перла. И точно както черупката на мидата обгръща перлата и й пречи да покаже целия си блясък, така и индустриалният смог закрива града. Дава му смъртоносна прегръдка, пречи му да диша и го прави подвластен. И всички ние сме тези, които допускат това да се случи, дори насърчаваме, съзнателно или не, тази дейност. Защото ние хората сме причината за разрушаването на озоновия слой, за парниковия ефект и какво ли още не. Ние сме причината и сами трябва да поправим това, което сме сторили.
Не казвам, че не опитваме. Не искам да бъда погрешно разбрана. Все пак учени от цял свят неуморно се трудят, за да създадат най-модерните технологии, които да спрат замърсяването например, но дали всъщност има резултат? Има ли подобрение след всички тези нововъведения? Не особено, защото каквито и машинарии да създадат гениалните инженери, всичко на нашата планета зависи от обикновения човек. Той е този, който определя много фактори, защото обикновените хора са много повече от учените и инженерите. Ако всеки от нас хвърли едно боклуче на улицата, това прави седем милиарда боклучета.
А сега си представете хора, които хвърлят много повече отпадъци? Виждате ли какво влияние оказва това? И проблемът с отпадъците е само един от многото. Ами горите? Ако сега някой ме попита за какви гори говоря, въпросът ще бъде много уместен. Точно така, говоря за горите, които вече са на изчезване и които една по една, дръвче след дръвче продължават да изчезват. Тези ценни дървета са „филтърът", който пречиства въздуха, който дишаме- те са това благодарение на което не дишаме отрови. И точно тук хората можем да се намесим. Не е нужно да сечем гори, за да построим на тяхно място още няколко небостъргача или нова фабрика, която ще бълва още черен дим. Или просто можем да рециклираме хартията, вместо да я хвърлим при останалите отпадъци. Колко прости неща, а колко много могат да помогнат.
Точно тук идва затруднението. Не може един човек да спаси цяла гора. Помните, че ви казах, че се чувствам безпомощна, нали? Това е така, защото не намирам подкрепа. Защото един човек не е в състояние да насмогне на сто, които замърсяват. Защото опазването на околната среда трябва да е глобална кампания, и то вече е, но тя не се изразява само в раздаване на брошурки как да пестим електричество и как да рециклираме правилно. Брошурки, които повечето хора хвърлят в първото срещнато кошче, а много често дори и на земята. Брошурки, които най-често са направени от изсечени дървета. Не трябва само да казваме, че подкрепяме тази и онази инициатива.
Време е да сложим край на думите и да поставим начало на делата, защото това е единственото нещо, което може да ни помогне.
Тик-так. Часовникът продължава да отмерва оставащите секунди. Туп-туп. Ето, скоро и последната песъчинка ще падне. Време почти не остана, затова трябва да се осъзнаем бързо, защото скоро ще е прекалено късно. И защото най-зелената идея, за която се сещам сме ние хората. Хората, които трябва да се осъзнаят и да си помогнат сами, преди да удари и последната секунда. Тик-так.
Източник:
netinfo
