Виждам я всеки път, когато посегна към кранчето на чешмата. Пред очите ми изниква нейното измъчено лице, загорялата от слънцето кожа и тъгата в очите й. Тя е толкова близо, че сякаш мога да докосна хилядите бръчици по нейната кожа, напуканите устни и изпитите скули. Косата й, също непожалена от слънцето, суха и безжизнена, ми изглежда на ръка разстояние. Свила се е под тежестта на огромен плетен кош, пълен с вода. Тя няма мускули, но малкото жизнено останало в нея се напряга с неистови усилия, за да направи поредната крачка нагоре. Пътечката е стръмна, песъчлива и пареща, болезнено пареща… Но тя не роптае, нито се оплаква, а само гледа нагоре – натам, където изпитанието най-после ще свърши, но само за да започне отново.
Тя, жената, която няма моя късмет, едва ли е по-грешна от мен самата. Но тя е наказана, а аз благословена. Аз имам чешма и имам вода, която да тече от нея. Тя има огромна безжизнена пустиня, оскъдна суха растителност и малки локвички на дъното на клисурата. За да си налее от тях, всеки ден, тя взима големия плетен кош, мята го на рамо и, със сизифофски усилия, успява да го напълни с двайсетина литра кална вода. По пътя товарът й тежи, жегата я изпепелява, ремъците на коша безпощадно се впиват в раменете й и оставят червени следи. Но тя търпи, защото знае, че трябва да изкачи пътеката и да отнесе на децата си живота, съхранен в течността, която аз винаги съм имала, но отскоро забелязвам. Тази жена, една от всички хора, живееща на безбройните места по света, които Бог не е дарил с вода, отива до дъното на клисурата поне по три пъти на ден. И, всеки път, с благоговейно търпение, постоянство и вяра, тя превъзмогва изтощението, страховете си и съжалението, че няма късмета, който имаме ние.
Виждам тази измъчена жена и тежкия кош, който търпеливо опитва да задържи на раменете си, винаги когато приближа мивката. Виждам как сълзите в очите й напират всеки път, когато се препъне на някой камък и от безценното се разлеят още няколко капки… Но преди не виждах нищо от това. Знаех, че водата е ценна, че не бива да се пилее, но никога не се бях замисляла колко лесен е животът ми всъщност. Не бях осъзнавала, че съм много по-богата отлолкото съм предполагала, защото в дома ми се разлива злато, за което други по света се борят всеки ден.
Откакто разбрах за нея и нелеката й съдба, аз не мога да я прокудя от съзнанието си. А и не искам. Понякога ме е страх при вида на напрегнатото й тяло, изкачващо пътеката отново и отново, но по-плашещо ми се струва да забравя за нея. Искам тя винаги да се появява в мислите ми, за да отваря очите ми, напомняйки ми колко много имам. Искам да си спомням печалното й лице всеки път, когато реша да полея цветята с питейна вода или да оставя кранчето отворено докато си мия зъбите. Искам грижливо да съхраня историята й и да я разкажа и на други. Защото тази жена със съсухрено лице и превита осанка не ме плаши. Плаши ме мисълта, че само крачка ни дели да бъдем като нея – жадни, вечно жадни. Ужасявам се от това да нямам чиста вода, която да пия на воля, боли ме само от възможността един ден да осъмна с пареща сухота в устата си. Стряскам се защото знам, че хората по традиция оценяват какво са имали едва след като го загубят и е твърде вероятно утре да съжаляваме, че нямаме нещо, с което днес разполагаме в изобилие...
Виждам я всеки път, когато посегна към кранчето на чешмата. Дано да я видят и други…
