Зимата не иска да си ходи, a пролетта няма търпение да дойде. Това е точно това време между двата сезона когато за кратко пролетта успява за ден-два да стопли поне малко студената земя и чудото става. Животът напира от всякъде. Малкото кокиче показва главичка от снега, шибоя разпуква бързо огнено цветче, минзухара изгрява като малко слънце. Топлени от снега през зимата, бубулечките излизат от земята. Ледените висулки се топят и потичат в малки рекички от чиста небесна вода, събират се в локви загубвайки чистотата си.
Калинка пълзи по стъклото на прозореца в стаята. Не знам къде е била и как се появи, но тревожно върви нагоре-надолу. Мисля че търси храна, но храна за калинки нямам, дори не знам с какво се хранят. Капнах капка вода на стъклото и калинката разбра. Насочи се бързо към нея и не се отдели докато капчицата не изчезна. На новият домашен любимец му капвам всеки ден вода и малката червена калинка оцелява. Без храна, само с вода.
Отново небето посивява, снежинки бързат към земята и всичко побелява и така до следващият топъл порив на вятъра. С всяка изминала година снегът отстъпва по-бързо под лъчите на слънцето. Природата се променя под натиска на човешката дейност. Няма ги дълбоките снегове от детството ми, снежните човеци пред къщите със забодени оранжеви моркови и шапки на главите, самотни и верни стражи пред вратите през нощта, искрящи и топлещи душата през деня приятели. Една чиста бяла радост за хората.
Борбата свършва, слънцето грее все по-силно и дърветата разцъфтяват, малкият поток се съживява, водата игриво подскача и бълбука, живота покрай него започва, чува се приятен звук от жужене. Пчели се трудят неуморно прелитайки от цвят на цвят. Оси, врабчета и гугутки търсят глътчица вода и утолили жаждата си политат към безкрая. Облаци се струпват в небето. Всичко притъмнява и притихва. Едри капки падат, после плисва и небето се излива. Отварят се чадъри, деца притичват, а други спокойно си вървят. Внезапно започнал дъждът и внезапно спира, но вече е различно. Свежо и прохладно е, улиците са изкъпани, цветята ухаят и пчелите трескаво работят. След дъжда пъстроцветна дъга украсява небето събирайки погледи и желания.
Малко са нещата толкова хубави като пролетният дъжд, утринната роса, мъглата от микроскопични капчици, миризмата на елхи и борове. Тогава дишаш и пак дишаш.
Учен е казал, че живота на Земята ще изчезне четири години след изчезването на пчелите. Питам колко време още пчелите ще имат чиста храна и вода? Искам всички да се запитаме не само заради тях и нас, а заради Земята и разнообразието от живот който я населява. Питам защото искам да чувам как капчука капе, да се радвам на дъгата в небето и да слушам жуженето на пчелите. Мисля че не искам много. Не съм съвсем искрена, защото искам още когато лятото настъпи да седна на брега на морето и вълните да се плискат в краката ми. Когато ми стане топло да поплувам във водата, а на дъното да има слънчеви зайчета и миди и раци и риби и морски игли, дори и медузи, е малко ще си помисля дали искам и акули. Брега като погледна искам с хора да е пълен, човешки говор да се слива с шума на вълните, деца да строят дворци от пясък горди от това което правят.
След лятото ще дойде есента. Ще приберем това което сме напролет засадили. Ще оберем отрупаните с плодове дървета. Ще напълним бъчвите с вино и пак земята ще засеем. Ще се помолим дъжд живителен да падне и всичко да покълне. Така са го правили преди нас и дано го правят и след нас.
Кръгът ще се затвори.
Дано!
