- Както виждам, моят касетофон се е настанил до Наполеон.
- Да, това е един сувенир, който ми донесоха. Имам един лъв (показва го) от Казахстан, парче от фамозните ракети СС-23, които бяха взривени, тук имам и една чудесна Темида, която за жалост у нас не винаги е с превръзка на двете очи, това (малка пирамидка) ми го подари един сънародник от Копенхаген, а това (стъклена рибка) също е късмет от едни приятели от Израел - рибата, казват, била специална.
- Това талисмани ли са?
- Нещо такова... Подаръци...
- Пазят ли ви?
- Аз съм почитател на бароковия стил, така обичам... Както виждате, масата ми е доста претрупана, не знам на какво прилича - снимките на децата, различни предмети... Не че са талисмани, а просто са мили спомени.
Така започва нашият разговор две години след избора на първия кабинет "Сакскобургготски" и часове преди Симеон да размести пешките. Разместване, което нарича "максимализиране и оптимизиране динамиката на управлението".
- Какво загубихте и какво спечелихте през последните две години?
- Труден въпрос... Може би съм спечелил това, че най-после след толкова години в изгнание имам възможността на практика да допринеса с нещо. Толкова години съм отсъствал, сякаш не съществувах, забранено лице, но въпреки това през тези дълги години следях каквото ставаше у нас. Получавах "Работническо дело" и "Народна армия".
- Сериозно?!
- Да! И съм ги чел години подред. Официозни бяха, ама пък поддържах непрекъснато връзка с България. Също така чрез бежанци от лагерите, с които се срещах и им помагах, работех с българските емигранти, които бяха като мен изгнаници. А от 89-а вече започнаха да се обаждат доста хора - по 20 и повече писма на ден получавахме (звъни един от трите мобилни телефона). Та като казвам какво съм спечелил, то може би е възможността наистина да допринеса с нещо (продължава да звъни). Какво съм загубил... Ще излезе, че се оплаквам, но може за читателите да е интересно от човешка гледна точка. Говоря за семейството. За никого не би било лесно след 50 години да остави, да си го кажем направо, семейство, приятели, къщата... Винаги съм бил работохолик, но изгубих комфорта сам да си определям програмата, изгубих приятелите, толкова много неща, които са цял един живот. Внучетата - това е голямата ми болка. Имам десет внучета. Те от време на време се обаждат по телефона или ми пращат по имейл някоя рисунка - на дядото от България, както ме наричат. Но това са лични оплаквания.
- А какво направихте и какво не направихте за тези две години?
- За тези 4 години на мандата аз съм начертал много ясни, бих казал конкретни цели - противно на това, което понякога хората си мислят. Ако аз не бях рационален и последователен през тия 50 години, едва ли през 96-а щяха да ме посрещнат по начина, по който ме посрещнаха. Това, което не съм направил досега, предстои да бъде свършено. А за направеното - ще излезе, че човек се хвали или се опитва да дава някакви отчети, или дори да се оправдава. Аз съм доста самокритичен и винаги преценявам нещата строго, защото така съм възпитан Но аз да кажа какво съм направил, ми се струва липса на скромност.
- Така както сте самокритичен, можете ли да ми кажете как се нарича вашето най-голямо разочарование - като личности, като характеристика на политически живот, на самата българска действителност.
- Може би сте ме чули и в малкото ми изказвания, че избягвам думата "най". Всичко е в даден контекст, относително е. Едва ли има нещо, което да е абсолютно. Но в какъв смисъл ми казвате "най" - като провал?
- В прекия - кое смятате за свой провал? Ако има такова нещо, според вас...
- О! Как да няма! Разбира се, че има! В крайна сметка толкова щях да бъда по-спокоен и щастлив, ако можех да кажа, че всичко, което съм запланувал, съм го изпълнил...
- По-конкретно?
- Администрацията например. Аз в частния си живот съм се сблъсквал с администрацията само, когато дълго съм чакал на някое гише да си оправя документи, но тази тромавост, липса на инициатива в самата администрация, ограничава прогреса на нещата. А за разочарование... Вече смея да кажа, че съм на известна възраст, видял съм доста. Човешката натура е най-сложното нещо на земното кълбо. Най-чудесното, но и най-сложното. У всеки има нещо, което може да ви разочарова или да е с друга мотивация, която на вас ви е непонятна. Това е може би едно разминаване.
- И с какво се разминахте?
- Не бих определил нищо конкретно. Понякога очакваш нещо от някой, а то става друго. Когато някой успее, вместо да му кажем "браво, ашколсун", надделява личното - това е толкова често срещано у нас. И го казвам като констатация, не като критика. Но някакво фрапантно разочарование, та да му отделяме специално внимание, няма.
- Хората гласуваха за НДСВ с надеждата проблемите на обществото да станат проблеми на управляващите. Случи се точно обратното - проблемите на управляващите станаха проблеми на обществото, на гражданите.
- О, аз не бих обобщавал. Много пъти в момент на недоволство има огромни очаквания. А всъщност всички сме човешки същества, не свръхчовеци. А понякога хората приемат желаното за факт.
- Живеем в ненормална ситуация - вместо управляващите да лягат и да стават с проблемите на човека, човекът ляга и става с проблемите на управляващите, които вършат невъобразими глупости!
- Всички сме хора. И едните вършат глупости, и другите. Това е едно и също. Аз мисля, че тези, които управляват, ако управляват съвестно, трябва да получат доверие. И доверието се гласува за даден период, а не "публиката" (казвам го в кавички) изведнъж да реши - "Абе тия хора май не се справят с нищо, хайде да търсим други". Правилата, законите на демокрацията са такива. И за това аз толкова насърчавам всички млади и стари да гласуват, когато и да било, в каквито и да са избори. Защото като участваш, имаш право и да критикуваш. Ако просто стоиш настрана и после протестираш, вината е донякъде и твоя.
- През 2001-ва гласуваха за вас като за последна надежда. Вие бяхте сламката, за която един удавник искаше да се хване. Сламката не удържа, разочарованието е пълно.
- Аз не съм се виждал никога в тази роля, нито пък съм създавал представата, че ще се справя с всичко веднага. Малко хора си дават сметка какво заварихме като наследство.
- Това е дежурното оправдание.
- Аз не го казвам като оправдание, а като факт и констатация. Оттам нататък, разбира се, че стремежът ми, пак казвам, 50 години не съм седял да мъдрувам, е да оправдая поне част от очакванията, доколкото са човешките ми възможности. Защото, ако всичко беше идеално - няма проблем! Но не е така! Знаете ли, аз на такива теми не се спирам. Прекалено съм зает, активен и прагматик. След като приключа мандата, тогава вече ще си задам тоя въпрос - какво не си направил, защо... Сега гледаме да се справим именно с проблемите на хората.
- Според Бърнард Шоу в живота на човека има две трагедии - когато осъществи мечтата си и когато не я осъществи. Дълго време живяхте в неосъществената мечта. Каква е цената на осъществената?
- Аз мисля, че ако една мечта на човек се сбъдне, той си намира нова. Но за мен мечтата не беше само да се завърна, нито пък да стана премиер. Мечтата ми е да изпълня това, което съм си начертал. И наистина сънародниците да го усетят. Толкова ми тежи, че много пенсионери, възрастни хора, младежи, живеят с големи затруднения, животът им е доста тежък. Само заради това съм готов да направя всичко, за да облекча положението им и мисля, че мога да го постигна.
- Какво ще им кажете на тях? Какво ще кажете на този, който живее с 50 лв. на месец? Какво ще кажете на този, който е безработен, на улицата?
- Че се борим с всички сили.
- Те не ви вярват вече!
- Те едва ли ще повярват на което и да е друго правителство, на който и да е друг човек.
Част II, в която Симеон обяснява, че принадлежността му към Кобургите е само принадена стойност
Част III, в която Симеон обяснява, че носът му е доста дълъг и надушва корупцията
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!