Този, последният, е може би най-важният въпрос, който колкото забравяхме и пренебрегвахме досега, толкова ще ни се стовари като основен веднага след Прага. Защото нека да не се заблуждаваме - почти сигурно е, че ще получим покана. Това вече не е под съмнение. Но така, както сме се опиянили в очакването на последното "Амин" в молитвата, така след като тя приключи, ще се озовем в "небраното лозе" на новите реалности. Защото трудностите и сложните решения започват с приемането ни в НАТО, а не свършват с него.
България гледа на НАТО като на абсолютно надеждно звено в процеса на реформиране на обществото ни и превръщането ни в цивилизована държава. Това обаче е много фундаментална грешка, която се основава на възприятията за НАТО от времето на Студената война. И по-точно на създаденото в масовото съзнание възприятие за монолитност и единност по модела на Варшавския договор. Защото дори и тогава в самото НАТО си имаше твърде много различия, потушавани от общия интерес за противопоставяне на глобалния враг. Но днес тези различия са вече на повърхността и дори се усилват.
Щом се озове в НАТО, България ще трябва тепърва да прави избира си към кое от "крилата" вътре в него да се присъедини.
На настоящия финален предприсъединителен етап изборът ни е ясен - безропотно следване на американската политика, подчиняване на нашия глас в Съвета за сигурност на ООН на тях и пълно послушание. Това е така, защото позицията на САЩ е най-важна за влизането ви в пакта. След като то се случи обаче и ратификациите минат, следва интересната част.
Дори и в момента са видими стратегическите разминавания между отделни членове на НАТО по някои важни въпроси. Те обаче изобщо не датират от днес. Не е само разнобоят между Германия и САЩ по въпроса за Ирак. Или пък неразбирателството около статута на готвения европейски корпус. Разделението в НАТО датира още от Студената война, когато заради прекалената сила на противника (СССР) се допусна почти пълно подчиняване на по-малките съюзници в пакта на основния съюзник - САЩ, и превръщането му в средство на американската политика. 40 и повече години Европа търпя това статукво, съсредоточавайки се върху икономическото си развитие. Само отделни самотни "мохикани" от време на време въставаха срещу САЩ. Най-успелият от тях бе генерал Де Гол, който изкара Франция от военните структури на пакта и я остави само в политическите. А също - дордето можа, блокираше приемането на Великобритания в Европейската общност, защото разбираше, че тя е пряк проводник на американските интереси (на Балканите за същото се ползва думата "мекере").
Като цяло обаче американският облик на НАТО се запази, като дори в момента - 13 години след падането на Берлинската стена, американци контролират най-важните постове, а самият съюз по същество няма самостоятелна от САЩ политика. Когато Съединените щати искат война, те си я започват, а НАТО просто се озовава в позиция да им осигурява подкрепа - главно финансова и логистична и по-малко в "жива сила".
Времената обаче твърдо вървят към промени. Предизборната кампания в Германия и съвпадението й с иракските планове на Буш просто ускори процесите и ги направи по-видими. Тя изкара на показ отношението на практически най-силната държава в пакта (след САЩ) към общата му политика. Чисто военно Германия не е втора сила в НАТО - там са и ядрените сили Франция и Англия, а също и Турция. Но икономическата мощ на немците, в съчетание с водещата им роля в ЕС (където те се оформят като това, което са САЩ в НАТО), практически определя статута им на втора сила. Допълнително в същия глас пропя и френският президент Жак Ширак, излизащ от партия - пряк наследник на идеологията на Де Гол. Директното противопоставяне на Шрьодер на Америка плюс по-меката, но все пак поддържаща го позиция на Франция, дават да се разбере откъде ще минава бъдещата вътрешна "демаркационна" линия между крилата в НАТО.
От едната страна ще бъдат САЩ и 51-вия им щат Великобритания, които винаги са си били едно цяло и по военни, и по всякакви други въпроси. Към тях ще клони и Турция, която е силно зависима от американската военна подкрепа и от техните инвестиции и също е в не много приятелски отношения с Германия около кандидатурата си за членство в ЕС.
От другата страна ще бъде стратегическата ос Берлин-Париж, която, общо взето, не е много против по-близки връзки на НАТО с Русия като основен извъннатовски военен фактор в света.
Колеблива е позицията на останалите две сили от "среден" ранг в пакта - Испания и Италия. Берлускони за момента е по-скоро проамерикански настроен. Но традиционно Италия си е била под силното немско влияние. Испания обаче има твърде много общи врагове с Франция по общите им "баски" провинции, за да си позволи да се дели от нея.
И накрая остават множеството по-малки членове, които общо взето засега служат за "смазка" и смекчаване на противопоставянията при вземане на решения. Едните са към едните, другите към другите, а общият резултат е някакво динамично равновесие, все още в полза предимно на САЩ.
И най-най-накрая, се озовават и новите седем кандидат членки, които до края на годината ще получат покани.
В каква ситуация ще се озове България само след два-три месеца?
Страната ни ще има покана, но ще бъде в процедура на ратификация от чуждите парламенти. Тогава ще трябва много внимателно да балансира, като основният интерес ще бъде към гласа ни в Съвета за сигурност на ООН, който ще имаме още една година. Друго кой знае какво не можем да предложим. Но дотолкова, доколкото Германия засега е само демонстративен бунтар, но не може да предложи практически конкурентна военна алтернатива, вероятно ще допродадем гласа си на САЩ. В замяна на подкрепата на Конгреса в ратификацията. Парламентите на по-малките страни членки едва ли ще създадат проблеми, защото нямат толкова силно изразени интереси. Великобритания ще ни ратифицира също по линия на американската връзка. А Франция и Германия - защото от нас нито печелят, нито губят, а и за тях не е добре да блокират разширяването на НАТО.
След минаването на краткосрочните решения обаче е много интересно какво следва. Влезем ли веднъж в НАТО, единствен приоритет след това ни става ЕС - който е много по-важен и в който Берлин-Париж (основно Берлин) диктуват какво се случва. Озовала се съюзник на всички богати, България ще трябва да избира към кой от тях да се "присламчи" във вътрешните им борби. Фактически ще стане нещо подобно на настоящата ситуация - имаме глас в Съвета за сигурност и го търгуваме за подкрепа за НАТО. След това ще имаме глас в НАТО и ще трябва да го търгуваме за подкрепа за ЕС... А единствените, на които можем да го предложим, са "опозиционерите" в НАТО, които тепърва има да набират сила и да се противопоставят с реална военна мощ на САЩ.
Алтернативите пред България се усложняват и от още едно обстоятелство - ние сме на Балканите, бедни сме и около нас непрекъснато има напрежение. От юг ни подпира един от най-верните съюзници на САЩ, който няма перспективи скоро да бъде приобщен към европейската кауза. А самите САЩ твърдо са стъпили в Западните Балкани и могат, когато си поискат, да "подпалят" чергата там. Т.е. ние ще се борим за влизане в ЕС, но ще трябва да се съобразяваме и с това, че сме "на мушката" на противниците на ЕС. А пламне ли нещо около нас, ще трябва да отложим дори и най-песимистичните прогнози за дата на влизане в ЕС - като нереалистично оптимистични.
Стратегически България няма много голям избор. Сега тя заиграва със САЩ, но е ясно, че рано или късно ще трябва да се залепим за Германия. Както винаги си е било. Единственият, успял някога да ни отлепи оттам, е Русия. За нея обаче в случая е по-важно да не сме със САЩ, а не да не сме с Германия. Подавляващата мощ на Америка в глобален план по един или друг начин превръща останалите й съперници в косвени съюзници. На някои места - и в не толкова косвени...
Но дългосрочното предопределение на избора в България се сблъсква с краткосрочното налагане на противоположен избор със силови средства. Допълнително и страната сама си създава проблеми, като не може да извърши качествени икономически реформи, които да я направят по-бързо подходяща за влизане в ЕС. С което тази перспектива се отлага по чисто невоенни и не външно обусловени причини.
Крайният резултат е, че страната се разкъсва от чужди интереси и не знае на кого да угоди. Никой не я иска като абсолютно верен съюзник, защото тогава ще трябва и да поеме отговорността си за нея. Всеки иска само това, което можем да дадем, без да ни дава нищо в замяна. Но не защото е егоист, а защото не може да даде поради необходимостта да го ползва другаде.
По Коледа и Нова година сигурно ще празнуваме големия успех на външната ни политика - приемането в НАТО. Ще празнуват тези, които първи задвижиха процеса - СДС, ще празнуват тези, които направиха най-трудния завой в ориентацията си, за да го подкрепят - БСП, ще празнуват и тези, които го завършиха и обраха лаврите - НДСВ и ДПС. Голямата въпросителна е какво ще бъде настроението на онези бъдещи управляващи, които ще трябва да лавират вече в рамките на западния свят и да оцеляват в условията на наистина Голямата политика. Защото политиката за влизане в НАТО е малка политика, но политиката вътре в НАТО вече е голяма. А за нея не е сигурно имаме ли опит и зрелост. И така, както е безспорно, че в крайна сметка е по-добре да се чудиш с кого да си вътре в НАТО, отколкото дали изобщо да си с него, или да търсиш друг съюзник, също така безспорно е, че голямата политика, водена неправилно, може да донесе далеч повече негативи от малката.
Остава само да се надяваме, че ще имаме време да "узреем" в нея, преди да паднем от дървото...
