Черепите в църквата Нярубуйе, където са избити вероятно няколко хиляди души, днес са най-известните кадри, свързани с геноцида. През 1994 г. разлагащите се тела са заснети за пръв път от екип на Би Би Си, а впоследствие костите им са оставени непогребани в памет на жертвите.
Искрата, от която насилието пламва, е смъртта на президента на страната Джувенал Хабяримана, представител на хуту.
На 6 април 1994 г. самолетът му е свален с ракети над летището Кигали, при което загиват още президентът на Бурунди и немалко руандийски високопоставени лица.
(Френски доклад, цитиран във в. "Монд", обвинява за атаката настоящия държавен глава Пол Кагаме, който миналото лято спечели изборите с 94,3% от гласовете.)
Часове след атентата, по инициатива на някои министри и премиера, хуту се организират в милиции и започват кървава вендета, която не стихва през следващите три месеца. Целта им е систематичното избиване на всички тутси.
Повечето жертви са посичани с мачете, а жените - изнасилвани и заразявани със СПИН. Под ножа падат и хуту, които отказват да посегнат на съседите си тутси.
В тази обстановка международната общност изоставя Руанда. След убийството на 10 чуждестранни войници силите на ООН напускат страната.
Етническото напрежение между хуту, които са 85% от населението, и смятаните за елит на страната тутси не е отскоро, но през колониалния период се ожесточава, припомня Би Би Си.
Двете етнически групи всъщност твърде много си приличат - те говорят един език, населяват едни и същи региони и имат еднакви обичаи. Белгийските колонизатори, дошли през 1916 г., обаче ги разделят по етнически признак и дори вписват това в документите им за самоличност.
Белгийците фаворизират представителите на тутси и през следващите десетилетия им дават по-добри възможности за работа и образование.
Това води до недоволството на хуту и при поредица бунтове през 1959 г. са убити над 20 000 тутси, а много други напускат страната и се заселват в съседните Бурунди, Танзания и Уганда.
През 1962 г. страната получава независимост, белгийците се оттеглят и тяхното място се заема от представителите на хуту.
След смъртта на 800 000 тутси през юли 1994 г. бунтовническото им движение Патриотичен фронт на Руанда (RPF) завзема столицата Кигали и 2 млн. хуту бягат в Заир (днес Демократична република Конго).
На 19 юли 1994 г. в Кигали е сформирано ново мултиетническо правителство, оглавявано от президента Пастьор Бизимунгу, което обявява прекратяване на огъня и слага край на кървавия конфликт.
Днес престъпленията по време на геноцида се разследват от международен трибунал на ООН (ICTR), базиран в танзанийския град Аруша. Миналата есен там започна процес срещу няколко бивши руандийски министри.
Новото правителство в Руанда не пести критиките си към трибунала, че е неефективен, корумпиран и не полага усилия за защита на свидетелите.
След осем години работа и 500 млн. долара похарчен бюджет досега са осъдени едва 17 души.
Все пак трибуналът за Руанда е първият съд в историята, признал сексуалните престъпления за геноцид, припомня вестник
Главен прокурор на трибунала доскоро бе Карла дел Понте, но неотдавна тя бе сменена, за да се концентрира върху задълженията си в трибунала за военните престъпления в бивша Югославия в Хага.
В самата Руанда жертвите също чакат справедливост, но съдебните процедури се бавят, макар че за участие в геноцида досега са били арестувани около 120 000 души. Около 500 души са осъдени на смърт, а други 10 000 са още в затвора.
