Понякога иглите се счупват и се забиват в костта ми - това е началото на разказа на един от многото служители в шивашката индустрия.
"Ню Йорк Таймс" (NYT) ни среща с шивачи от цял свят, за да ни запознае с техните истории. Истории, които ще преобърнат представата ви за професията.
Уахид, 38, Пакистан, шие чаршафи за местен производител.
Уихид е в текстилната индустрия от 20 години и работи седем дни в седмицата, за да издържа жена си и двамата им синове. Семейството живее в една къща с родителите, сестрите и братята му.
„След като вляза на смяна около 8 сутринта, не се знае кога ще ме пуснат. Може да е в 20 или 22 часа” разказва Уихид.
Той работи вече 10 години във фабрика за спално бельо и не вижда нищо лошо в работата без почивен ден.
„Приятно място за работа е, но някои от нещата, от които се нуждаем не са осигурени, като комплекти за оказване на първа помощ. Понякога иглите се счупват и се забиват в костта. След това трябва сами да отидете в болницата.”
Той получава 1000 рупии дневно, което е половината от необходимите средства за семейството му.
"Винаги се опитвам да измисля начин как да спестя пари, как да купя храна, как да не ям прекалено много."
Сантяго, 48, Лос Анджелис, поставя ципове и копчета.
„Аз съм от Гватемала. Занимавам се с шиене от 16 години. Започнах, защото това беше единственото нещо, което можех да правя, след като напуснах родината си “, казва Сантяго.
„Дойдох тук, защото нямах толкова възможности у дома, a с шест деца имам много разходи.“
През последните 5 години той е работил в осем фабрики, в които естествената светлина, чистият въздух и добрите условия на труд са мечта.
Когато пристига в Лос Анджелис, Сантяго работи по 11 часa, седем дни в седмицата. В момента работната му седмица е около 50 часа и изкарва около 350 долара.
Разказва, че във фабриката, където работи служителите са предимно мигранти, от различни краища на света.
"Сближават се хора от различни краища на света", казва Сантяго. „Винаги се опитвам да измисля как да спестя пари, как да купя храна, как да не ям прекалено много.“
Въпреки всичко печели повече от това, което би изкарал в Гватемала.
„Обичам това, което правя.“
Мария Валдинете да Силва, на 46 години, Бразилия, работи за собствена компания.
Последното работно място на Мария е фабрика за производство на мъжки облекла. В продължение на 8 години шие дрехи в изключително лоши условия.
"Някои компании, като тази, за която работих, нямат цехове, шивачките работят от вкъщи", разказва тя. „Създават малки групи от хора, които работят за тях и им плащат на артикул, а парите, които дават на служителите си са под минималното”.
Тя разказва, че за да получат служителите поне минимална заплата е необходимо да работят почти денонощно.
Мария шие дамски облекла като независим производител, продава ги на местния пазар. Казва, че изкарва по-малко от минималното заплащане, но въпреки това не работи извънредно и е много по-спокойна.
"Обичам това, което правя", казва тя. "Вече не се виждам в тази ситуация да седя пред машина и всеки ден да правя едно и също."
Тя обмисля да изкара курсове по моден дизайн, за да може да развие бизнеса си.
„Трябва ли да избираме между закупуването на храна и лекарства?“
Рукшана, 48, Пакистан, работи като охрана в Sitara
Роля: Сигурност в текстилните индустрии на Sitara
Рухсана започва работа в шивашката индустрия на седемдневна работна седмица, малко след като съпругът й умира преди седем години.
„Най-трудното нещо на работата в текстилна фабрика е, че управлението ви откъсва от света докато работите. Ако някой ви се обади от вкъщи - с добри или лоши новини - не можете да приемете повикването, защото ръководството не ви казва, докато работният ден не приключи,” разказва Рукшана.
Преди 2 години племенникът ѝ загива в катастрова, докато е на работа. Брат ѝ се опитал да се свърже с нея, но от ръководството не разрешили.
Сега работи като охрана на фабриката.
„Знам кога някой идва при нас и се опитва да се свърже с някой от работниците. Но не ми е позволено да им съобщя, че роднина се опитва да се свърже с тях,” казва Рукшана.
Тя разказва, че е почти невъзможно да оцелееш със заплатата, която получават.
„Трябва ли да избираме между закупуването на храна или лекарства?”
„Ние дори нямаме право да пием вода."
Анонимна, 33, Индия, работи в производствения цех на Shahi Exports.
Смяната ѝ започва в 9 ч. под натиска на мениджърите за достигане на определена квота от 90 до 120 бройки на час. Тя разказва, че много от работниците се страхуват да си почиват или да използват тоалетната, защото с това ще загубят време.
Тези, които не могат да изпълнят нормата си, биват привиквани на лична среща с ръководството. Мениджърите им крещят, блъскат мебелите, а след това ги принуждават да работят в обедната си почивка, за да постигнат нормата.
"Ние дори нямаме право да пием вода", каза тя.
Споделя, че шефовете ѝ не позволяват на служителите да си носят бутилки с вода, защото от фирмата им доставят такава.
Но водата, която компанията им осигурява не е питейна.
През 2018 година доставят замърсена вода на своите работници, с което се влошава тяхното здраве.
След като подали сигнал до ръководството служителите на фирмата били пребити. А след побоя ръководството им конфискува ценните вещи – като бижута и мобилни телефони.
След случилото се служителите групово подават жалба до комисията за защита на потребителите, с което се предизвиква бурен обществен натиск.
Някои от условия са подобрени, но заплащането все още е лошо, а в цеховете няма прозорци или отоплителни уреди.
„Искаме по-висока заплата, но ни е страх след случилото се през 2018“, казва тя.
Работничката е самотна майка. Принудена е да работи допълнително вечер, за да издържа себе си и дъщеря си.
„Има хиляди хора като мен. Моята история е само една от всички."
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
Добави ни в предпочитани източници в Google
