Р азговаряме със сценариста и режисьор Невена Николова за последния й късометражен филм „ЛУНИЧАВАТА“, за жестокостта като част от човешката природа и малките източници на светлина във все по-объркания ни свят.
Представи ни накратко филма си ЛУНИЧАВАТА, който от лятото стартира ударно фестивалния си път
НН: „ЛУНИЧАВАТА“ е късометражна драма с елементи на съспенс, заснета по мотиви от разказа на Здравка Евтимова „Декември, особен месец“ и е заснет с финансовата подкрепа на НФК по Програма „Създаване“. Филмът разказва историята на Зака, луничава старица живееща в затънтено село, прочута със своите предизвикващи болка отвари, с които помага на малтретирани жени да овладяват агресията на съпрузите си. Една привидно обикновена визита на млада жена с невръстен син, ще доведе до неочаквано и мощно случване, което ще преобърне живота и на тримата. Филмът имаше своята международна премиера на 21вото издание на Мексиканския фестивал Muestra International de Mujeres por la Cine y Television последвана от вече 15 селекции на фестивали в Дъблин, Лондон, Глазгоу, Хага, Чили, Фабриано (Италия), Барселона, Виена, Торонто, Лос Анджелес и т.н. Получихме номинации и няколко награди в категориите Най-добър късометражен филм, Най-добрър режисьор и Най-добра актриса (Светлана Янчева).\
Защо избрахте такава тежка и сензитивна тема? С какво ЛУНИЧАВАТА се отличава от множеството други филми посветени на домашното насилие? Как би формулирала основното послание на лентата?
НН: Това, което мен лично ме ужасява е, че започваме да свикваме с уродливостите на света, в който живеем. Неусетно се обезчувствяваме към тях, нормализираме ги. Преди няколко години в разговор с приятел чух твърдението, че домашното насилие вече било изтъркана тема, от която никой не се интересува. А само през 2025а година в България има 23 жени, които са убити от свой близък или най-близък човек. И бройката се е увеличила спрямо 2024 година. Отказвам да приема, че това е „нормално“ и да се говори за него е „досадно“. Прочетох някъде една мисъл на великия Коко Азарян (цитирам по памет) – Представете си колко различен би бил светът, ако можехме да чувстваме болката, която причиняваме. Тази мисъл се заби в мозъка ми като пирон и когато прочетох разказа на Здравка Евтимова, веднага знаех, че искам и трябва да направя този филм. Това, което сме опитали да създадем е суров, аскетичен, смущаващ разказ, лишен от мелодраматизъм. Филмът се занимава с изследване на генезиса на жестокостта и нейните проявления, възпроизвеждането на жестокостта (в поколенията) и нейното сломяване.Различното в тази история е, че тя обследва използването на необичайно „оръжие“ – причиняващи силна болка, близки до отровни, билкови отвари като механизъм за изравняване на силите в пропитите от агресия семейства. Филъмът е атмосферен и залага на оголено и нетривиално скачване между персонажите, радикален диалог и надграждащи напрежението обрати. И носи прозрението, че в свят на неизтребимо зло, понякога единствената надежда идва от това да спасиш едно дете от Мрака.
Какви влияния могат да се разпознаят във филма? И как би описала атмосферата в него, за която говориш?
НН: Режисьорската визия за филма е повлияна до известна степен от либертинската идея за относителността на доброто и злото, както и философията на Жорж Батай за трангресията. Що се отнася до атмосферата - в този филм усещането за безвремие, но и за смърт витае във въздуха. Говоренето за смърт се практикува като магия «срещу Лошото», фантазното доближаване до смъртта - като упражнение по осмеляване, подменената/заместваща смърт - като разтрисащ шут в носа. И все пак, независимо от всички трансгресии във филма, смъртта ще си остане нещо, което «не е за деца»...
Сподели нещо интересно „от кухнята“ на снимачния процес?
НН: Филмът беше заснет в екстремален режим. Разполагахме с един непълен ден за подготовка на терен - имахме точно 3 часа да разчистим, внесем, сглобим и подредим 142 парчета сценография и реквизит, после репетиции и фиксиране на мизансцена за актьорите, тестване на осветление и дооформяне на снимачния план.
Последваха два суперинтензивни снимачни дни в единствената ни локация (стара къща в с. Бачево), която едвам успявахме да отопляваме в януарския студ. Имах суперкомпактен, изключително способен и отдаден снимачен екип, в който всеки се наложи да изпълнява по няколко роли. Бях щастлива да работя с прекрасни актриси – Светлана Янчева и Неда Спасова, както и с чаровното хлапе Борис Литов, който прави в този филм своя екранен дебют. И да, бяха ме наплашили колко е трудно да се снимат деца. Това, което разбрах от този снимачен процес обаче е, че всъщност най-трудно се снимат котки 😊
Какво би казала на други млади режисьори, които се опитват да намерят своя път в правенето на кино у нас?
НН: Факт е, че има твърде много обезкуражаващи фактори – от трудностите за намиране на финансиране до слабата популярност на късометражния кино формат в България, която много лесно може да накара един нов режисьор да се почувства „творчески самотен“ и ненужен. Парадоксално е, но излиза, че колкото чувствителен трябва да си, за да създадеш вълнуващ филм, толкова безчувствен и дебелокож трябва да бъдеш, за да оцелееш и да се съхраниш като творец и човек в не особено подкрепящия роден контекст. Това, което аз се опитвам е да пазя с цената на всичко безпочвената си вяра и свития на кълбо (творчески) инат. И да стоя честна към себе си. Пък да става каквото ще.
Какви са бъдещите ти творчески планове?
НН: Работя активно по дебютния си пълнометражен филм, който е в развитие. И винаги държа в мисловните си чекмеджета поне 4-5 идеи за нови проекти, които си чакат да им дойде момента.
Трейлърът на филма вижте ТУК.
