З апочването на нещо ново често е съпроводено с любопитна смесица от вълнение и страх. Това може да бъде смяна на работата, публично говорене, самостоятелно пътуване, нов спорт или решение, което отлагаме от известно време. Дори когато знаем, че притежаваме необходимите умения, възниква усещане, което ни изкушава да направим крачка назад. Това явление е пряко свързано с начина, по който мозъкът ни реагира на непознатото, пише HOLA!
Концепцията може да изглежда странна, но Франсиско Диас Гарсия, лекар със специалност клинична неврофизиология и нарушения на съня, помага да разберем как този орган предвижда какво може да се случи, когато се сблъскаме с нови ситуации. В тази връзка той посочва, че трябва да разберем, че мозъкът има свои собствени механизми за прогнозиране на събитията и понякога тази способност за предвиждане кара алармата да се задейства, преди да е налице реална опасност.
Чувството на страх пред нещо ново обаче не означава непременно, че сме неподготвени. Както обяснява Франсиско Диас, „нашият мозък работи, като постоянно предвижда какво може да се случи“. Когато се сблъскаме с нова, несигурна или потенциално заплашителна ситуация, „той може да активира защитна реакция, още преди да знаем дали всъщност има някаква опасност“.
От еволюционна гледна точка тази реакция има своето обяснение: „За да оцелеем, е било по-полезно да имаме мозък, способен да предвижда потенциална заплаха, отколкото да чакаме да потвърдим, че опасността е реална“, посочва лекарят. Ето защо, продължава той, „можем да бъдем напълно способни да направим нещо и все пак да изпитваме страх, преди да го предприемем“.
- Какво се случва в мозъка, когато се страхуваме
Когато възникне страх, няма една-единствена област в мозъка, отговорна за неговото възникване. Експертът обяснява, че „няма един-единствен „център на страха“, а по-скоро различни региони, които работят в екип“. Сред тях е амигдалата. „Можем да си я представим като част от алармената система на мозъка. Тя помага да открием това, което би могло да представлява заплаха, и да задействаме защитни реакции“, посочва специалистът.
Когато тази аларма се задейства, тялото се подготвя за реакция. „Бдителността се повишава, пулсът и дишането могат да се ускорят, появява се мускулно напрежение и вниманието ни е насочено изцяло към всичко, което би могло да представлява опасност“, посочва експертът, описвайки физическите усещания, които всъщност служат за наша защита.
- Амигдала, хипокампус и префронтална кора
За да разберем лесно какво се случва в мозъка при страх, Франсиско Диас предлага да си представим три структури, които поддържат постоянна комуникация: амигдалата, хипокампуса и префронталната кора. По този начин „амигдалата участва в процеса на алармиране – тя сигнализира, че може да има опасност. Хипокампусът осигурява памет и контекст („какво се е случило друг път и при какви обстоятелства“), а префронталната кора помага да се оцени цялата тази информация и да се регулира поведението ни, подтиквайки ни да си зададем въпроси като: „Изпитвам страх, но наистина ли съм в опасност и как трябва да реагирам?“.
Разбира се, това е опростяване на една далеч по-сложна система. Самият лекар уточнява: „Мозъкът е много по-сложен и тези области изпълняват множество други функции.“ Въпреки това аналогията ни позволява да разберем нещо фундаментално: можем да чувстваме страх и същевременно да притежаваме способността да оценим ситуацията и да решим да продължим напред.
- Защо избягването на това, което ни плаши, ни кара да се чувстваме по-добре
Има причина да сме склонни да избягваме нещата, които ни плашат, поне в краткосрочен план. Както посочва лекарят: „Избягването работи забележително добре в краткосрочен план, защото ако нещо ме плаши и реша да не го правя, тревожността ми обикновено намалява почти веднага.“ Това облекчение може да бъде толкова незабавно, че мозъкът да го усвои като работеща стратегия.
Проблемът обаче възниква, когато тази реакция се превърне в единствения начин да се справим с това, което ни плаши: „Ако винаги го избягваме, мозъкът ни никога няма да има възможност да види какво всъщност би се случило“, посочва лекарят. По този начин „ние поддържаме очакването за опасност, защото не сме създали ново преживяване, което да го актуализира“.
- Какво се случва, когато най-накрая се изправим срещу страха си?
Тук се крие един от ключовете за разбирането защо постепенният сблъсък с определени ситуации може да промени наученото за тях. Преди да действа, мозъкът прави прогноза: че нещо ще се обърка, че няма да можем да се справим или че това, което се опитваме да избегнем, действително ще се случи. „Мозъкът е направил прогноза за опасност, за „няма да мога да се справим“ или „ще се случи нещо лошо“, обяснява Франсиско Диас.
Но когато най-накрая направим това, от което сме се страхували, и резултатът не отговаря на мрачните ни очаквания, се появява нова информация: „Ако в крайна сметка го направим и това, което сме очаквали, не се случи, възниква разлика между очакването и реалността.“ И тази разлика е от решаващо значение, защото „тя предоставя на мозъка нова информация и ни позволява постепенно да променяме наученото“.
Примерът със сърфа помага да се разбере това. Човек, който никога не е карал сърф, може да си мисли, че няма да се справи сам във водата, и да изпитва страх още преди да е опитал. „Представете си някой, който иска да се научи да сърфира, но си мисли, че няма да успее. Той влиза във водата и вероятно все още се страхува – алармената му система продължава да работи. Въпреки това той остава там и открива, че се справя много по-добре от очакваното. Този опит му дава информация, която не е имал преди“, обяснява специалистът.
Франсиско Диас използва друго сравнение, за да обясни как реакцията на мозъка може да се променя с опита: „Можем да си го представим как прекалено чувствителна пожарна аларма.“ В този случай проблемът не е, че алармената система е повредена, а че все още не се е научила да разграничава реалната заплаха от безопасната ситуация. Неврофизиологът обяснява: „Алармата си върши работата – тя е проектирана да ни предупреждава за потенциална заплаха.“ Но той добавя: „Аларма, която се задейства всеки път, когато правим препечен хляб, трябва да се научи да разпознава кога действително има пожар.“
Нещо подобно се случва и със страха. „С натрупването на опит мозъкът се адаптира.“ Амигдалата участва в реакцията на тревога, докато други структури помагат за усвояването на новата информация: хипокампусът помага да се осмисли случилото се и контекстът му, а различни области на префронталната кора участват в оценката и регулирането на реакцията. По този начин, стъпка по стъпка, „можем да научим, че ситуация, която първоначално е изглеждала заплашителна, в действителност е напълно управляема“.
- Да направим крачката, дори когато се страхуваме
Една от най-ценните идеи в това обяснение е, че сблъсъкът със страха не означава той магически да изчезне. Всъщност „целта не е задължително достигането на пълно отсъствие на страх“. Нито пък мозъкът заличава всичко, научено преди това. Както коментира лекарят, „той по-скоро изгражда ново възприятие за безопасност, което започва да се конкурира с предишното очакване за заплаха“.
Следователно повторната поява на страх в определен момент не означава, че сме се върнали в изходна точка. „Някой може да е преодолял даден страх и след това да го изпита отново в различен контекст. Това не означава, че е започнал от нулата.“ И тук се крие същността на целия процес: „Не винаги първо спираме да се страхуваме и едва тогава действаме. Често правим нещо въпреки страха и именно този опит дава на мозъка необходимата информация, за да разбере, че ситуацията е била по-безопасна и управляема, отколкото е очаквал“, обяснява той.
- Не е нужно да се изправяме срещу абсолютно всички страхове
Това не означава, че справянето със страха винаги е правилната реакция. Страхът изпълнява жизненоважна защитна функция и ни предупреждава за ситуации, които наистина крият опасност. „Това е адаптивна реакция и има ситуации, в които той ни сигнализира за реална рискова среда. Не би имало смисъл да учим някого да го игнорира напълно“, казва Франсиско Диас.
Разликата се състои в онези сравнително безопасни обстоятелства, при които съществува сериозно разминаване между обективния риск и очакваната заплаха. В такива случаи постоянното избягване може да затвърди усещането за опасност. „Непрекъснатото избягване поддържа това усещане, докато постепенното изправяне пред ситуацията осигурява на мозъка нови преживявания, които да го актуализират.“
В крайна сметка чувството на страх, преди да опитаме нещо ново, не означава, че ни липсват ресурси да се справим. Можем да бъдем напълно способни да преминем през дадено изпитание и въпреки това да забележим, че алармената ни система се задейства пред несигурността. Следователно крайната цел не е тази аларма да млъкне завинаги, а да се научим да разпознаваме кога действително съществува опасност.
