Н а киното често се вменява социалната роля да улавя „духа на времето“, така нареченият „zeitgeist“. Седмото изкуство притежава тази способност благодарение на уникалните си и богати изразни средства. Но не са много филмите, които могат да претендират, че са успели да уловят духа на своето време.
„Белязаният“ с Ал Пачино улавя аурата на ненаситност и нарастващ цинизъм през 80-те години. „Криминале“ на Тарантино постига същото, като илюстрира до съвършенство някои от най-типичните личности и характеристики на 90-те.
„Черният рицар“ на Кристофър Нолан пък запечатва духа на параноята, последвала атентатите от 11 септември 2001 година, вцепеняващия страх от потенциална анархия и необходимостта от герои, които да действат едновременно в системата и извън нея. Нито един от изброените дотук филми не е спечелил „Оскар“ за най-добър филм. Но може би догодина Академията ще поправи грешката си.
BlacKkKlansman на Спайк Лий е филм, който безспорно улавя духа на своето време
въпреки факта, че действието на лентата се развива през 70-те години на миналия век. Сценарият и темите, разгърнати през сюжета, в момента звучат по-актуално от когото и да е било.
Основа на филма е истинската история на тъмнокожия полицай Рон Столуърт, който успява да се внедри в расистката групировка Ку-Клукс-Клан чрез серия от телефонни разговори с членове на организацията, включително с лидера ѝ Дейвид Дюк. Вместо него, на физическите срещи с членовете на Клана присъства партньорът му Филип Цимерман, който използва неговата самоличност.
Очевидно е, че расизмът е основната тема във филма.
За щастие, режисьорът Лий я разгръща по няколко разностранни начина, включително като акцентира върху погрешния, радикален подход на редица тъмнокожи в търсенето на техните граждански права.
Идейното ядро на филма до голяма степен е капсулирано в изключително въздействащ монтаж близо до кулминацията на сюжета, в който кадрите се редуват и показват паралелно как на две отделни събрания членове на Ку-Клукс-Клан и тъмнокожи активисти скандират в екстаз съответно „Бяла сила!“ и „Черна сила!“.
Въпросният монтаж показва по-красноречиво от всичко останало до какво води общественото разделение и колко лесно залита човек в идеологични крайности. Именно това разделение е и основният социален елемент, който филмът напълно оправдано порицава и отрича.
Но Спайк Лий не спира дотук.
Тъмнокожият режисьор, чиято кариера датира от 80-те години на миналия век, винаги е бил асоцииран с полемични филми на социални теми като полицейското насилие срещу тъмнокожи и редица други. Затова и надали следва някой да е изненадан, когато той отказва да ограничи посланието на BlacKkKlansman до красноречието на безупречната си кинематография.
Не – филмът завършва с реално заснети кадри от миналогодишните сблъсъци в американския град Шарлътсвил между неонацисти и контрапротестиращи, завършили с трагично покушение с автомобил от страна на расистите, при което загина една жертва и още десетки бяха ранени, и с думите на президента Доналд Тръмп след инцидента, за които държавният глава е критикуван и до днес.
Тогава Тръмп заяви, че и от двете страни е имало лоши хора, както и добри хора, въпреки документирания очеваден факт, че едната страна е представлявана от поддръжници на расистко движение, отговорно за Холокоста и Втората световна война. С това Спайк Лий набива посланието на своя филм в очите на аудиторията със своеобразен кинематографичен чук.
Колкото и очевидни да са всички препратки към настоящето, заложени в диалога и сценария като цяло, с тези финални кадри Лий заема позиция с категоричност. Чрез тях режисьорът прави дори най-аполитичните зрители, твърдо решени да не свързват киното с реалността, неизбежно съпричастни към обществения конфликт, който филмът адресира. Но най-добрата черта на BlacKkKlansman не е това.
Най-ценната му характеристика, която филмът запазва до финалните новинарски кадри, с които навлиза директно в социален и политически дискурс, е елегантността, с която прави посланието си достъпно за всички зрители. До преди своя край лентата си остава направен като по учебник криминален филм с всички необходими нотки на хумор, драма и напрежение, типични за жанра.
Всички членове на актьорския състав се справят безупречно без изключение.
Вероятно над всички застава Адам Драйвър, който играе полицая от еврейски произход Филип Цимерман, принуден да използва името на Рон Столуърт и да се представя като расист на сбирките на Ку-Клукс-Клан. По този начин Драйвър до голяма степен играе две еднакво трудни роли в една.
Докато партньорът му Столуърт разговаря с членовете на Клана единствено по телефона и съответно си позволява да инжектира недоловима ирония във всяка втора своя дума, Цимерман е принуден да се среща с тях на живо и всяка фалшива нотка в поведението му може да представлява опасност за живота му.
Затова и представянето на Адам Драйвър в амплоато на белокожия полицай под прикритие е точно толкова по-впечатляващо от това на Джон Дейвид Уошингтън в главната роля на тъмнокожия Столуърт. В играта си Драйвър намира баланс между страх, решителност, колебание, недоверие и лоялност към своите колеги и към ценностите, които в крайна сметка защитава.
Достойно за похвала е и представянето на Тофър Грейс в ролята на Дейвид Дюк, лидерът на Ку-Клукс-Клан. Съвършената визуална и вокална прилика на актьора с персонажа му става очевидна в документалните кадри в края на филма, в които реалният Дюк обявява подкрепата си за президента Доналд Тръмп.
Расистите и селяните във филма са основният източник на хумор
със своите завалени южняшки акценти, абсурдни вярвания и цялостно глупаво поведение. Финландският актьор Яспер Пекьонен заслужава огромна похвала за убедителната си игра в основната измежду тези роли. Макар и да е роден в Хелзинки, а не в Тексас, акцентът му е напълно убедителен и неуловим.
Въпросните персонажи спират да бъдат забавни, когато показват ужасната, жестока страна на своята необразованост и глупост. Още по-малко забавни стават, ако зрителят бързо осъзнае, че вариации на тези напълно реални личности съществуват и в страните извън Съединените щати – защото расизмът не е единственото популистко движение, което предизвиква социален разкол и залитане в крайности.
Именно затова BlacKkKlansman на Спайк Лий е филм, който улавя духа на времето си, независимо в коя част на планетата се намират зрителите му.
Затова по всяка вероятност ще остане по-важен от всички останали филми,
претендиращи за награди през предстоящия сезон. Затова е и твърде вероятно именно той да бъде удостоен с „Оскар“ за най-добър филм, когато моментът настъпи през февруари 2019 година.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание последвайте страницата ни в Instagram.
