П остановката „Хеда Габлер“ в Народния театър, на режисьора Тимофей Кулябин, е истинско културно разтърсване: театър, който излиза от рамките на залата – буквално и преносно.
Това е спектакъл, който рискува – на улицата, в кафето, в църквата. Спектакъл, който се играе едновременно на сцената на Народния театър и приема за сцена целия център на София.
Това е спектакъл, който те оставя без дъх. В напрежение. В съмнение, в съпреживяване. История на Хеда Габлер, написана от Хенрих Ибсен преди 135 години излиза от аналоговото си амплоа, благодарение на блестящия актьорски състав и режисура и „ го прави с лекота. Постановка, в която второстепенни герои сякаш няма – всеки е в своята главна роля, която отразява и нас самите, с целия емоционален багаж, който носим - компромисите, илюзиите, тайното желание да бъдем тези, които искаме, а не тези, които обществото ни налага. Хеда Габлеер е урок. Че посредствеността и тогава, и сега често е печелила битките на живот и смърт.
Пиесата е своеобразно ехо на края на XIX век – време на буржоазен морал, потиснати страсти и жени, заключени в роли, които не избират. Хеда е жена, обречена да се задушава в рамката на общоприетото, до мъж, когото не обича, в живот, който не избира. Тя е като огън, заключен в кристална ваза – обречен да гори красиво, но кратко. Знаете ли как свършва нейната история? С един изстрел. С едно елегантно, почти „естетическо самоубийство“. Самоубийство не само на живота – на мечтата, на порива, на самото изкуство.
Хеда, изиграна от Радина Кърджилова, е дъщеря на генерала Габлер, отраснала в среда на строгост, власт и идеал за дисциплина. Невротична, отегчена, свръхчувствителна. Омъжва се за Ян Тесман, изигран от Дарин Ангелов, учен и човек на навика, когото тя не обича – но който ѝ предлага социално приемливо „убежище“. Деян Донков е Филип Брак – триъгълник, в който всяка дума носи теглото на смъртта на надежди. Иван Юруков е Давид Левборг – гениален, но човешки уязвим. Като пълна противоположност на Хеда на сцената изгрява Теа Ралева – студентка и бивша любов на Ян, представена от Ана Пападопулу. Брилянтна роля, в която Пападопулу представя жена, избягала от скучен брак, за да бъде с писателя Льовборг и да му помага в работата. Тя е кротка, но силна, съпричастна и любяща. Но и посредствена. Хеда е гениалната. И тази, която всъщност Льовборг обича.
След края на пиесата всеки зрител излиза различен. Замислен. Със своите интерпретации и преживявания. И със сигурност впечатлен от смелостта на режисьора Кулябин, смелост не само в експеримента с формата и излизането от традиционната рамка, формат и сцена. А в решимостта да покаже как животът е театър, когато сме способни да го наблюдаваме. И как театърът става живот, когато е без филтри, без предпазители.
Това е пиеса, която не можеш да повториш. И която можеш да преживееш. Всяко представление е различно, защото градът никога не е същият. И ние, зрителите, излизаме различни. По-малко защитени. По-близо до Хеда. До нейния вик. До нейния избор.
