А ко искате да разберете какво е истинска любов, попкултурата и социалните мрежи рядко ни предлагат нещо по-различно от идеята за единствената сродна душа. Всички сме чували теориите – от сериала „Сексът и градът“, където героините обсъждат дали в живота имаш право само на две големи любови, до схващането, че се влюбваме истински точно три пъти: първата любов, трудната любов, която ни учи на уроци, и любовта, която ни лекува.
Но колко полезно е да рамкираме романтичната любов в толкова ограничени рамки? Истината ли е това, или просто се спъваме в романтична митология, подхранвана от носталгията, която е удобна истина за едни и вреден мит за други?
„Културно сме научени да вярваме в една-единствена, определяща любовна история“, казва д-р Мадлин Мейсън Роантри, консултиращ психолог, която обяснява тази теория най-вече с литературните класики.
„Има я навсякъде – посочвайки истории като „Ромео и Жулиета“ и „Брулени хълмове“ като основни примери. „Те са свързани по начин, който изглежда абсолютен, макар и разрушителен. Тези истории оформят нашите очаквания. Те издигат интензивността и постоянството и ни карат да вярваме, че най-смислената любов е тази, която ни завладява изцяло“, обяснява Роантри.
Все пак социалните нагласи са дълбоко вкоренени. И трудно се преодоляват, въпреки че няма абсолютно никакви научни или психологически доказателства в подкрепа на идеята, че лимитът ни за обич е ограничен.
„Това, което знаем със сигурност, е, че хората са способни да изграждат множество дълбоки привързаности през живота си“, пояснява Роантри. „Връзките, които изглеждат най-значими, често са тези, които са се случили в ключови формиращи периоди, или тези, съпроводени от интензивност, загуба и незавършен край. Това е част от причината да остават с нас. Ние не помним просто човека, а помним кои сме били самите ние тогава и какво е символизирала тази връзка.“, добавя още.
Трудната част идва от това как всичко това влияе върху очакванията ни занапред. Отиването на среща с очакването да бъдем пометени от „единствената си истинска любов“ прави така, че реалността – размяната на сухи думи с пълен непознат – се усеща като пълна загуба на време.
„Това може да създаде усещане за дефицит, сякаш има само един човек, който наистина ни пасва, а всичко останало е компромис“, казва психологът. „Това може да накара хората да идеализират минали връзки, особено ако са приключили внезапно. С течение на времето тези отношения се разкрасяват в спомените и новите партньори започват да се сравняват с нещо, което не е напълно реално.“, добавя още.
Друг важен аспект е възрастта. Често хората, които определяме като любовта на живота си, са тези, с които сме се запознали на млади години. Но приоритетите ни се променят с времето.
Колкото и очевидно да звучи, хората търсят различни неща от романтичната любов на 20 години в сравнение с това, което искат на 30 и след това. „Партньорът, от когото съм имал нужда на 25 години, не е било необходимо да разбира от отглеждане на деца или пенсии; на 60 години съм много по-малко впечатлен от музикалната колекция на някого“, казва д-р Сали Остин, клиничен психолог. „С напредването на възрастта ние не се отнасяме само към този един човек. Трябва да можем да изграждаме отношения и с неговите родители, колеги и деца. Не се съмнявам, че всеки от нас има човек, когото е обичал най-страстно, но мисля, че той най-вероятно е пасвал просто на онова конкретно време и място.“, добавя още.
С други думи, истината може би е, че макар да има една голяма любов, перфектна за нас в даден момент от живота ни, е напълно възможно да се появи друга голяма любов, която да подхожда на нашата версия в друг етап, а след това дори още една.
„Способни сме да изпитаме смислена любов повече от веднъж, но тя няма да изглежда по един и същ начин всеки път“, обобщава Роантри. „Идеята за една единствена любов продължава да съществува, защото носи емоционално удовлетворение и се поддържа от културата ни, но на практика може да държи хората вгледани назад, вместо да си позволят да изживеят това, което всъщност е пред тях.“, добавя психологът.