В началото на 2010 г. Стивън Яроу решава, че му е писнало от Лондон. Всъщност му е писнало от цяла Великобритания, пише Daily Mail.
Израснал в Уилсдън, Финчли и Еджуеър през 60-те години на миналия век, северният Лондон, който някогашният филмов редактор на телевизия „Темза“ наричал свой дом, вече не го познавал.
Като евреин, живеещ в район с една от най-високите концентрации на евреи в столицата, той усеща, че нарастващата омраза към неговите роднини само ще се влошава.
„Виждах все повече и повече антисемитизъм, все повече нападения срещу еврейски училища, все повече нападения срещу синагоги“, казва той.
Отчаян от цената на ипотеката си в Еджуеър и недоволен от състоянието на Великобритания, той започва да обмисля живота си в чужбина след пенсионирането си и заедно с Барбара предприема популярната сред все повече британци стъпка към най-отдалечените краища на Европа - България.
Двойката, и двамата на 67 г., се сдобива с бунгало с три легла и две бани, климатик и плувен басейн за 54 000 паунда, като заплаща 5000 паунда на професионална фирма за преместване на мебелите от всеки от домовете си.
Преместването в село близо до град Добрич в Североизточна България отначало е било „плашещо“, разказва той пред MailOnline - с огромни културни различия, периодични прекъсвания на тока и радикални промени в ежедневието в бившата комунистическа държава.
Но наблюдавайки от 1400 мили спираловидното нарастване на престъпността и надигащия се антисемитизъм в родния си град, а плажът е само на няколко километра, еврейският пенсионер казва, че не може да бъде по-щастлив - и заявява, че никога повече няма да живее в Обединеното кралство.
We bought our dream three-bed home with a swimming pool in Bulgaria for £54,000 - it's insanely cheap, but this is what people DON'T realise about living in the ex-Communist state https://t.co/ZzlLhGzrIn
— Daily Mail (@DailyMail) June 4, 2025
„Тук е много по-добре“, казва той, говорейки от дома си по видеовръзка, облечен в червена тениска с надпис „Keep Calm and Move To Bulgaria“.
„По-тихо е, почти няма трафик, няма светлинно замърсяване през нощта. Мога да седя следобед край басейна, да пия джин с тоник и да не се притеснявам за нищо. Много рядко ходя на синагога (в България), само в големи дни и празници. Но когато отидем, пред синагогата има полицейска кола с двама полицаи с огнестрелно оръжие. Британската полиция не предоставя такива услуги. Това е както, когато съм израснал през 60-те години, когато имаше полицаи, които блъскаха сутрин, обед и вечер и беше безопасно. Чувствам се много, много сигурен. Никога не бих се върнал. Ако спечеля 20 млн. паунда от лотарията, няма да се върна в Обединеното кралство“, споделя той.
Двойката планира да прекара остатъка от дните си, наслаждавайки се на всичко, което Черно море може да предложи - от обширните плажове и евтините ресторанти до комфорта на собствения им басейн с бар край него.
В наши дни, ако Стивън отиде във Варна - морски курорт с население колкото Нотингам - той дори не се страхува да се разхожда по улиците през нощта.
Преместването на Стивън и Барбара в България става след задълбочено проучване на инфраструктурата, начина на живот и разходите за живот в страната, която превъзхожда Франция, Германия, Италия, Испания и дори съседна Румъния.
В крайна сметка те се спират на своето място близо до Черноморския бряг заради тихото му местоположение и удобството, след като обикалят региона в продължение на две седмици с кола под наем и агент по недвижими имоти.
Достатъчно далеч са от големия град Варна, откъдето има няколко директни полета до Лондон, ако някога пожелаят да се приберат у дома, за да се наслаждават на завидната си среда, без да се чувстват напълно отдалечени.
Само на кратко разстояние с кола се намира голям супермаркет, в който 12 опаковки бира струват 11,99 български лева - около 5 паунда, а хлябът е 99 стотинки, българският отговор на стотинките, или около 40 пенса.
За смелчаците охладеното заешко месо, което все още се консумира в страната, се предлага за 6,50 паунда за килограм.
„Ядем го през зимата. Обичам заешко - готвим го в Гинес“, казва той.
И дори сега, повече от 13 години по-късно, сметките му остават почти обидно ниски в сравнение с типичните британски разходи за живот.
„Общинският ми данък е около 30 паунда годишно, което е по-малко, отколкото плащах за седмица, когато живеех в Лондон“, казва той. Той не греши: общинският данък за имот от група С в Еджуеър е 1 809,34 паунда годишно от април - или малко под 35 паунда на седмица.
Той изрежда още списък с едва ли не правдоподобни цени: 13 паунда месечно за вода, 98 пенса за литър бензин, 40 паунда годишно за данък върху автомобила, 100 паунда годишно за застраховка на автомобила, 100 паунда годишно за 90Mb интернет, 45 паунда месечно за мобилни телефони, стационарни телефони и резервен 5G интернет.
Здравеопазването се субсидира чрез националните осигурителни вноски, които е плащал като работещ във Великобритания - посещенията и кръвните тестове струват по една-две лири.
Кутия цигари, които във Великобритания струват 14 паунда, са само 2,50 паунда.
Живеещ с ХОББ, Стивън казва, че пушенето не е за него. Друг е въпросът за дръзката напитка.
Литър водка? 10 паунда. Джин на Гордън? 11 паунда. А ако свърши, винаги има ракия - силната плодова ракия, която е в основата на много български заведения.
Домашното варене на ракия е често срещано явление, но за тези, които нямат средства, е лесно да намерят казан, в който да си направят своя собствена ракия, по думите на Стивън, „за няколко паунда“.
„Понякога е съвсем нормално да се разхождаш и да виждаш мъже, които са доста пияни в 11 часа сутринта. Докато не създават проблеми, не идват и не казват: „Ей, дай ми малко пари“, не се притеснявам", казва той.
Единствената по-голяма сметка, за която се притесняват, е тази за електричество: 45 паунда на месец през лятото и 130 паунда за отопление през зимата, след като са се отказали да горят дърва в печка.
Животът е лежерен и евтин. Но не и без своите капани.
Пътищата - казва откровено Стивън - са гадни.
Той не е толкова благосклонен към шофьорите и не без основание: страната е на второ място по смъртност по пътищата в ЕС, веднага след съседна Румъния.
Много румънци печелят по-малко от 1000 евро на месец, а някои все още използват магарета и каруци, за да се придвижват. Пътните знаци, предупреждаващи за каруци, теглени от животни, са често срещани в близост до мястото, където живее.
Що се отнася до тези, които шофират, Службата за външна политика, Британската общност и развитие дори предупреждава британците да се пазят от „агресивно“ шофиране, особено по магистралите, където ограничението на скоростта е 140 км/ч (87 мили в час).
Не помага и фактът, че за дребни нарушения на скоростта се налага глоба от едва 20 български лева (около 9 паунда), въпреки че наказанията стават по-строги в зависимост от това колко много водачът е превишил ограничението.
Шофирането е още по-опасно през зимата, когато и без това разрушените пътища се превръщат в смъртоносни капани, а предприятията предпочитат да затворят за месеци, лишени от надеждната търговия на летните туристи.
„Те (българите) карат като идиоти. Карал съм в сняг, карал съм в мъгла - и те ще те изпреварят на сляп завой. Те са луди“, казва той.
Предпочитанията му през зимата? Да не се движи по пътищата и да се затвори в себе си.
Просто спускаш щорите и пускаш DVD - казва той и добавя с усмивка: „Една прилична бутилка френско розово вино струва три паунда. Водата и електроенергията може да са евтини, но това се компенсира от проблеми с надеждността на доставките, тъй като инфраструктурата „се руши“, казва той.
Има и проблем с канализацията, или по-скоро с липсата на такава: септичната яма е задължителна.
Но някои неща са се променили, откакто той се е преместил там. Преместването не е лесно след Брекзит. Преди това британците можеха да живеят, работят и учат там без виза - но вече не.
А разходите за имоти са нараснали главоломно: жилището му на стойност 54 000 паунда сега вероятно струва почти четири пъти повече.
Някои британци сега купуват най-разрушените къщи и апартаменти, за да ги преустроят като дългосрочна инвестиция, както проучва Mail.
А тези, които се надяват да намерят малка Великобритания в испански стил, дом от дома, където всички говорят английски и удобствата на Великобритания са на една ръка разстояние, да помислят отново: отказът да се интегрират в общността е забранен.
Стивън признава, че му е трудно да научи български език, тъй като страда от неврофиброматоза тип 1 (NF1) - генетично заболяване, което влияе на способността му да изучава езика - и означава, че никога няма да може да кандидатства за гражданство.
Въпреки това двамата с Барбара се смесват със съседите си, сред които има българи, руснаци, украинци, норвежци и шведи, така че помощта за превод при посещение в данъчната служба или при механика никога не е далеч.
Проблемите, които хората имат, са с британците, които не се интегрират - добавя той.
„Всички те ходят в един и същи бар всяка седмица, пият само с британци, общуват само с британци и не получават нищо приятно“.
Единственото нещо, което смята, че липсва в неговия край в най-отдалечената част на Европа, са децата - не че го притеснява.
„Честно казано, не обичам малки деца. И със сигурност не бих ги пуснал в басейна си, защото са склонни да пикаят в него“, казва той.
От опит? „За съжаление".
Що се отнася до караниците, той наблюдава безпомощно как основните български партии не успяват да се споразумеят как да управляват след не по-малко от три избора през последната година.
Плановете да се откаже от лева и да се присъедини към еврото - евентуално без референдум - предизвикаха ярост сред националистическите партии.
Въпреки че подкрепя дясноцентристката партия ГЕРБ, една от трите, които в момента управляват страната, той е безгласен сред хаоса, лишен от правото да гласува в България след Брекзит след съдебно решение, което все още може да бъде отменено.
Макар да не може да гласува, той успешно подкрепя съседите си в убеждаването на местния кмет да отмени плановете за разрешаване на изграждането на германски вятърен парк в близост до дома му.
Като цяло той все още твърди, че предпочита да е в Добрич, отколкото в Лондон.
Бях много разстроен, когато лейбъристите влязоха в парламента, защото смятам, че те просто ще обложат всичко с данъци и хората ще стават все по-бедни - казва той.
„Ако сега съм в Обединеното кралство, използвам Ubers. Черните таксита са просто смешно скъпи, а в метрото вече не бих се качил. Не, твърде опасно. Не се чувствам в безопасност", казва той.
Безопасността в България продължава да бъде важен фактор и един от по-малко желаните месечни разходи на Стивън е 30-те паунда, които той отделя за частна въоръжена охрана на повикване, за да пази къщата му от „завистливите“ според него местни жители.
Без да съм груб, по-евтините села са пълни с цигани и това може да е проблем - казва той.
Около 10 % от населението на страната са пътуващи роми, които до голяма степен живеят в жилища с лошо качество.
Местните власти разрушават ромски селища, което предизвиква международно осъждане, докато ЕС и Съветът на Европа харчат милиони за ROMACT - програма, предназначена да подпомогне интеграцията им в българското и румънското общество.
Въпреки това Стивън твърди, че те могат да бъдат опортюнисти: „Ако имате пари и хубава кола, а те нямат, може да ви предадат, ако отсъствате дълго време. Доста често се случва хората да имат такова ниво на сигурност. Повечето британци го имат, ние също имаме щори, видеонаблюдение и аларма".
Той е предпазлив и по отношение на бездомните кучета, които „са гладни, а ако са гладни, стават агресивни“.
Той носи лютив спрей - разрешен в България съгласно неясните закони за оръжията - за всеки случай, ако срещне някое особено гладно, но казва, че никога не му се е налагало да го използва.
Въпросът за безопасността понякога се разпростира и върху това, което той казва, че остава „доминирана от мъже“ култура, все още останала от комунистическата епоха в страната.
Той разказва за своя приятелка, която е била последвана вкъщи от пиян българин, който се опитал да я намушка, като в крайна сметка ситуацията била овладяна от съсед.
Но той настоява: „Това може да се случи абсолютно навсякъде. Дори в Мейфеър, дори в Бевърли Хилс. Тук е сравнително безопасно.
Стивън и Барбара са част от втората вълна британски емигранти, които се преместват в България.
През 2011 г. там живеят 2605 британски граждани, които са запазили британското си гражданство. В рамките на едно десетилетие броят им нараства до 4484 - средно по четирима на седмица.
Някои оценки са много по-високи, но той смята, че някои от тях са напуснали след Брекзит или когато половинките им са починали. Той, разбира се, не планира да напуска изобщо.
„Това е авантюра, огромна авантюра. Беше страшно, защото можеше и да не се получи. Един от моите приятели ми каза: „Ще се върнеш след три месеца, ще ти е скучно. Дали? Няма шанс", казва той за преместването си.
