Йоана Ебенщайн е основател и творчески директор на Morbid Anatomy, автор и експерт по смъртта. Тя описа кои са най-важните въпроси, които помагат на хората да се подготвят за умирането за изданието The Guardian.
За повечето хора в индустриализирания и заможен Запад смъртта – поне до неотдавнашната пандемия от COVID-19 – беше нещо далечно, чуждо, дори екзотично. Тя почти отсъстваше от ежедневието ни. Това дистанциране от смъртта и очакването ни за дълъг, здрав, щастлив и безболезнен живот, доколкото мога да преценя, е аномалия в контекста на цялата човешка история. Луксът да възприемаме смъртта като нещо далечно и „друго“ изглежда уникален за нашето време и културен контекст.
През XIX век смъртта и мъртвите тела са били част от ежедневието. Средната продължителност на живота в САЩ през 1860 г. е била около 40 години, а в първите десетилетия на века половината от децата не доживявали зрелост. Смъртта е била близка и позната – било е обичайно хората сами да колят животните си, смъртоносни епидемии са били често срещани, а смъртта по време на операция или раждане – нещо напълно възможно.
За хората от XIX век „добрата смърт“ е била тази, която настъпва у дома, в леглото, заобиколени от близките – включително и от децата. Това е било време преди домовете за възрастни хора и хосписите, когато хората обикновено са живели в разширени семейства и са умирали у дома. След смъртта тялото е било измивано, подготвяно и обличано от членове на семейството (обикновено жени), след което е било полагано в ковчег в дневната за поклонение и бдение. Около тялото са се поставяли цветя – не само за да придадат красота и усещане за святост, но и за да прикрият неприятните миризми.
След загубата на близък човек е било обичайно да се спазва период на траур, който ясно се е отбелязвал чрез облекло и бижута. Често се украсявал домът с черни ленти или други знаци, показващи на общността, че е настъпила смърт. Съществували са културни норми как да се скърби – и колко дълго – в зависимост от връзката с починалия. Ръкоделията и изкуствата, най-често практикувани от жени, също са били част от траурния процес и начин да се запази паметта за починалия.
Тези традиции започват да избледняват в края на XIX и началото на XX век – време на бурни социални промени. Хората започват да живеят по-дълго и по-добре, благодарение на напредъка в медицината и хигиената. Все повече хора умират в болници, а не в дома си. След смъртта телата започват да се подготвят от професионални погребални домове (често управлявани от мъже), които използват новата технология на балсамиране, за да запазят телата. Личният траур започва да изчезва от публичното пространство и дълбокото скърбене започва да се възприема като проблематично или дори патологично.
Докато смъртта постепенно изчезва от ежедневието, тя също така – може би за пръв път в историята – престава да бъде обяснявана чрез традиционните форми на придаване на смисъл: религия, ритуали, митове. Темата за смъртта се измества към сферата на науката и медицината. А макар научният мироглед да предлага множество факти, той ни дава малко смисъл. Според научната перспектива смъртта не само означава край – тя често се възприема като провал на медицинската намеса, а не като значим преход или ритуал.
Част от това да бъдеш човек е осъзнаването, че един ден ще умрем. Да си човек означава да осъзнаваш и да се вълнуваш от собствената си смъртност. Мистерията на смъртта винаги ни е карала да задаваме големите екзистенциални въпроси: защо сме тук? Какъв е смисълът на живота? Защо умираме? Какво се случва след смъртта? Има ли изобщо смисъл?
Трябва да помним, че огромното мнозинство от нашите предци са възприемали света по коренно различен начин от нас. Те са вярвали, че вселената е одухотворена, изпълнена с невидими сили и божества, преплетени с всички аспекти на живота и смъртта. През по-голямата част от човешката история въпросите за живота и смъртта не са се разглеждали чрез логиката на историческия анализ или научния метод, а чрез митове и религии.
В Древен Рим, например, не гените или социалната класа са определяли съдбата на човек, а богините на съдбата – трио, което преде, тъче и прерязва нишките на живота. В средновековна християнска Европа черната чума не се е възприемала като бактериална болест, а като божествено наказание за греховете на хората. В света на маите болестта е била израз на физически и духовен дисбаланс – резултат от нарушаване на природните или социални закони, или пък пленяване на душата от свръхестествени същества.
Много хора днес пренебрегват митовете като остарели приказки, но философи като Фройд, Юнг и Джоузеф Кембъл ги разглеждат като символични изрази на дълбоки човешки истини. Юнгианският аналитик Марион Уудман подчертава, че митовете ни дават смисъл, чрез който можем да понесем изпитанията на живота. Както казва тя: „Без разбирането на мита или религията, без осъзнаването на връзката между разрушението и съзиданието, смъртта и прераждането, човек страда от загадките на живота като от безсмислен хаос.“
Но може ли и самите ние – хората от индустриализирания Запад – да живеем в рамките на съвременен мит, съзнателно или не? Има ли вярвания, които оформят нашето разбиране за живота и смъртта, за смисъла на съществуването, за мястото ни във вселената? Не съм единствената, която твърди, че този мит е самата наука – по-точно клонът ѝ, наречен научен материализъм.
Научният материализъм, или материалистичният редукционизъм, предполага, че съществува само това, което е материално – светът, който можем да наблюдаваме и изследваме. Според тази гледна точка съзнанието е продукт на мозъчната дейност, и съответно с телесната смърт приключва и съществуването ни. Според тази космология ние сме само тяло – няма душа, няма нещо отвъд. Когато умрем – това е краят. Играта приключва.
Може би имате вяра, която ви дава утеха пред мистерията на смъртта. Но много от нас – в този исторически момент – нямат. И за разлика от нашите предци, ние не разполагаме с мит или вярване, което да осмисля какво се случва след смъртта, отвъд научния модел, който я определя като край. Това означава, че мнозина са принудени – независимо дали го искат или не – да изградят собствена вяра, лична философия, или както казва Юнг – свой личен мит.
В книгата си Memento Mori създадох 12-седмична програма, която да помогне на хората да обмислят смъртта по свой собствен начин. Ето няколко въпроса, които предлагам като насоки – те могат да ви помогнат да откриете скритите си вярвания за смъртта и произхода им. Това е първата стъпка към изграждане на по-съзнателни избори в това, което приемаме за истина, като си даваме сметка, че културните и семейните вярвания не са неизбежни или доказуеми – те просто са традиции, в които сме родени.
Това осъзнаване ни дава свободата да се освободим от идеи, които не са наши – които може да са вредни, токсични или просто безполезни – и да ги заменим с такива, които отговарят на нашата истина.
Въпроси за размисъл:
1. Първи спомен за смъртта
Какво е първото ви преживяване, свързано със смъртта? На колко години бяхте? Как се почувствахте? Беше ли домашен любимец или човек? Как реагира семейството ви? Как се изрази вашата скръб?
2. Смъртта в семейството
Обсъждаше ли се смъртта открито у дома? Присъствахте ли на погребения? Какво ви казаха, когато почина домашен любимец или близък? Как го приехте?
3. Асоциации със смъртта
Какви асоциации имате със смъртта? Без да мислите много, запишете всяка дума, която ви идва наум. След това ги разделете в две колони: положителни и отрицателни. Има ли дисбаланс?
4. Какво е добра смърт?
За хората през XIX век „добрата смърт“ е била в дома, сред семейството. А за вас? Мечтаете ли да умрете в съня си, без болка? На специално място? Сами или с любим човек? Опишете подробно как изглежда идеалната смърт според вас.
5. Ами ако смъртта не е край?
Представата, че със смъртта всичко свършва, е сравнително нова в исторически план. Какви са шансовете точно нашият момент от историята да е прав, а хилядолетната човешка интуиция – грешна? Дали тези убеждения са създали по-добро общество? Ако можехте да избирате, в какво бихте повярвали?
6. Митове и религия
Отглеждани ли сте с митологично или религиозно разбиране за смъртта? Какви истории сте чували за живота, природата, наказанието и какво следва след смъртта? Как са ви повлияли?
7. Как се чувствам относно смъртта
Довършете следните изречения:
Най-лошото нещо, което мога да си представя относно смъртта е...
Най-доброто нещо, което мога да си представя е...
Най-много ме плаши в смъртта...
Най-много ме плаши като мъртъв...
8. Моята собствена смърт
Напишете кратка история за собствената си смърт. Какво беше усещането? Кой беше с вас? Имаше ли нещо след смъртта? Как изглеждаше това?
