Н а 30 май 1842 г. по лондонския булевард „Конститушън Хил“ се носи кралска карета. В нея, под лъчите на пролетното слънце, пътуват младият монарх на Британската империя – кралица Виктория, и нейният съпруг принц Албърт. Спокойствието на следобеда обаче е разкъсано от пистолетен изстрел. От тълпата изскача млад мъж, чието оръжие е насочено право към сърцето на империята. Името му е Джон Франсис.
Този ден не просто бележи един от най-драматичните епизоди в живота на младата кралица, но и разкрива една невероятна историческа реалност: по време на своето 63-годишно управление Виктория се превръща в мишена за редица покушения. Общо седем неуспешни опита за убийство бележат епохата ѝ, превръщайки я в символ на несломим кураж и кралско хладнокръвие.
Дръзкият ход на Джон Франсис и неговите мотиви
Опитът за убийство от 30 май всъщност е предизвестен. Само ден по-рано, на 29 май, същият този Джон Франсис прави опит да стреля по каретата на кралицата на същото място, но пистолетът му засича и той успява да избяга в тълпата.
Принц Албърт забелязва нападателя и докладва на полицията. Вместо да се затвори зад стените на двореца, на следващия ден Виктория взема смело, макар и изключително рисковано решение – тя умишлено излиза на същата разходка, за да примами атентатора и да позволи на цивилните агенти да го заловят.
Планът проработва. Франсис се появява и стреля от разстояние на по-малко от три метра, но пропуска. Секунди по-късно той е повален на земята от кралските гвардейци.
Кой е Джон Франсис и какво го тласка към този безумен акт? За разлика от други атентатори в историята, Франсис не е воден от радикална политическа идеология или анархизъм. Проучванията на архивите показват, че мотивите му са породени от лично отчаяние, бедност и психическа нестабилност.
Франсис е млад актьор и дърводелец, който страда от хронична безработица и тежки дългове. Опитът му да убие кралицата е по-скоро израз на ярост срещу системата и вик за внимание от страна на един маргинализиран млад мъж, отколкото организиран заговор. Франсис е осъден на смърт за държавна измяна, но в проява на милосърдие самата Виктория заменя присъдата му с доживотно заточение в наказателна колония в Австралия.
Първият удар: Момчето, което искаше да бъде известно
Опитът на Франсис обаче не е първият. Две години по-рано, през юни 1840 г., бременната в четвъртия месец Виктория се сблъсква с първия си атентатор – 17-годишния Едуард Оксфорд. Той стреля два пъти по каретата ѝ близо до Бъкингамския дворец. Оксфорд е признат за луд поради „морално безумие“ и е изпратен в психиатрична клиника. Неговият мотив е чисто психологически – маниакално желание за слава и известност. Той дори е членувал в измислено от самия него тайно общество.
Парадоксално е, че бруталното нападение на Оксфорд има обратен ефект върху обществото. До този момент младата кралица не е особено популярна, но оцеляването ѝ отприщва вълна от народна любов и лоялност към короната.
Лятото на 1842 г. и феноменът „Криминален инстинкт“
Само два месеца след драмата с Джон Франсис, през юли 1842 г., Виктория е нападната отново. Младеж на име Джон Уилям Бийн, който страда от тежка физическа деформация (гръбначно изкривяване) и дълбока депресия, насочва пистолет към нея. Оръжието му обаче е заредено предимно с барут и хартия – той просто иска да бъде заловен и да избяга от нещастния си живот.
Разтревожен от факта, че тези нападения се превръщат в мода сред нестабилни младежи, британският парламент реагира светкавично. Приет е специален Закон за държавната измяна (Treason Act 1842), който криминализира самото насочване на оръжие срещу монарха, като наказанието вече не е смърт (което е носело желаната от тях слава), а бичуване и принудителен труд. Това драстично намалява броя на имитаторите.
От Ирландския въпрос до последния куршум
С напредването на годините мотивите на нападателите започват да се променят, отразявайки политическите трусове в империята:
- 1849 г. (Уилям Хамилтън): Безработен ирландски емигрант стреля по кралицата в момент на крайна безизходица и глад, породени от Големия глад в Ирландия. Оръжието му не е било заредено с истински куршум.
- 1850 г. (Робърт Пат): Бивш армейски офицер напада Виктория, докато тя излиза от двореца, удряйки я по главата с бастун с железен връх. Това е единственият случай, в който кралицата е реално ранена и остава с белег на челото. Пат е признат за психически нестабилен.
- 1872 г. (Артър О'Конър): 17-годишен ирландски националист прескача оградата на Бъкингамския дворец и насочва пистолет към кралицата. Неговата цел е да я принуди да подпише документ за освобождаването на ирландски политически затворници. Принц Албърт вече е починал, но личният прислужник на кралицата, шотландецът Джон Браун, поваля момчето на земята преди да произведе изстрел.
- 1882 г. (Родерик Маклийн): Последният и най-опасен опит. На гара в Уиндзор Маклийн стреля по Виктория с револвер. Тълпата от ученици от близкия колеж „Итън“ буквално пребива нападателя с чадъри, преди полицията да го арестува. Маклийн е обявен за луд и изолиран до края на живота си.
Наследството на куража
Вместо да превърнат Виктория в уплашен и изолиран владетел, тези седем опита за убийство изковават нейния легендарен статут. След всяко покушение тя отказва да промени програмата си, показва се пред хората и заявява, че „си струва да бъдеш стрелян, за да видиш колко много те обичат“.
Джон Франсис и останалите атентатори не успяват да прекършат кралицата. Напротив – техните провали превръщат Виктория в символ на институционална стабилност, а епохата ѝ остава в историята като златния век на Британската империя.
- Денят, в който пламъците погълнаха Орлеанската дева
На 30 май 1431 г. по калдъръмените улици на Руан, в окупираната от англичаните Нормандия, отекват тежките стъпки на войници и уплашеният шепот на тълпата. В центъра на Стария пазарен площад се издига огромна клада, около която миризмата на сяра и дърва вече предвещава трагедията.
Към нея е заведена една 19-годишна девойка, облечена в бяла риза на разкаяние. Жана д'Арк – момичето, което само допреди месеци диктуваше хода на Стогодишната война и вдъхновяваше крале, е изправена пред лицето на смъртта. Това е историята на един съдебен фарс, превърнал се в триумф на духа над пепелта.
От мистичните гласове до бойното поле
За да разберем мащаба на трагедията от 30 май, трябва да се върнем в малкото селце Домреми, където неграмотното селско момиче Жана започва да чува гласовете на свети Михаил, света Екатерина и света Маргарита. В момент, в който Франция е разкъсвана от окупатори и вътрешни предателства, тези гласове ѝ заръчват нещо немислимо: да вдигне обсадата на Орлеан и да заведе престолонаследника Шарл VII до олтара в Реймс, за да бъде коронован.
С непоколебима вяра и харизма, която смущава дори най-опитните военачалници, Жана облича мъжки доспехи и застава начело на армията. Нейното появяване по бойното поле действа като шокова терапия за сломените френски войници.
За броени месеци Орлеан е спасен, устремът на англичаните е пречупен, а Франция получава своя законен крал. Девицата от Домреми се превръща в мит, но именно тази светлина заслепява нейните врагове, които започват да плетат мрежата на нейното падение.
Капанът в Компиен и съдебният фарс в Руан
Политическите игри бързо засенчват военната слава. През май 1430 г, по време на защитата на град Компиен, Жана е заловена от съюзниците на Англия – бургундците. В този съдбовен момент френският крал Шарл VII, който дължи короната си изцяло на нея, проявява чудовищно безразличие и отказва да плати откуп. Англичаните обаче не пестят средства – те купуват ценната пленничка за колосалната сума от 10 000 златни ливри.
Задължително е било Жана да бъде унищожена не просто физически, а морално. Ако тя беше останала в очите на хората пратеничка на Бога, то каузата на Англия щеше да бъде прокълната. Ето защо в Руан е свикан извънреден църковен съд, ръководен от проанглийски настроения епископ Пиер Кошон.
Месеци наред младото момиче е подложено на изтощителни разпити в мрачната кула на замъка, държано в окови и лишавано от сън. Обвиненията са абсурдни, но смъртоносни – магьосничество, ерес и най-вече грях за това, че носи мъжки дрехи. Жана се защитава с изумително остроумие и чистота, които объркват и най-опитните богослови, но присъдата е написана още преди началото на процеса.
Пламъците, които родиха една светица
Утрото на 30 май 1431 г. посреща Жана с последната жестокост – забранено ѝ е да получи причастие, макар че в последния момент теолозите отстъпват. Тя моли за кръст, и един английски войник, трогнат от гледката, свързва две дървени пръчки и ѝ ги подава. Жана ги притиска до гърдите си, докато я привързват за стълба над кладата.
Когато палачът запалва дървата, над площада отекват последните думи на Девицата, която в дима продължава да призовава името на Исус и да твърди, че нейните гласове не са я излъгали.
Свидетели на екзекуцията по-късно разказват, че дори някои от палачите плачели, осъзнавайки, че току-що са изгорили невинна душа. За да не останат реликви, пепелта на Жана и нейното сърце, което според легендата останало непокътнато от огъня, са хвърлени във водите на река Сена.
Но огънят, който трябваше да изпепели спомена за нея, всъщност го направи безсмъртен. Двайсет и пет години по-късно, след като Франция окончателно печели войната, папа Каликст III свиква нов процес, който официално оневинява Жана д'Арк и я обявява за мъченица. Векове по-късно, през 1920 година, Католическата църква я канонизира за светица.
Още събития на 30 май:
- 1876 г. – В Цариград е извършен държавен преврат, ръководен от Мидхат паша. Абдул Азис е детрониран, а за султан е провъзгласен Мурад V.
- 1913 г. – Подписан е Лондонския мирен договор, с който се слага край на Балканската война. България получава пристанището Дедеагач.
- 1942 г. – Втората световна война: Британската авиация извършва бомбардировка над Кьолн с над 1000 самолета.
