И ма страници от историята, които се пишат не с мастило, а със сълзи, пот и кръв, останали дълго скрити под дебелия слой на идеологическата забрава. За българите в родината Голямата война от средата на миналия век е белязана от бомбардировки и политически преврати, но далеч на североизток, по бреговете на Черно море, една друга българска общност изживява своя библейски изход.
На 27 юни 1944 г., в рамките на броени часове, животът на хиляди българи, гърци и арменци в Крим е брутално прекършен. По лично нареждане на Йосиф Сталин започва масова, насилствена депортация към дивите и сурови райони на Средна Азия и Сибир – трагедия, която обрича цели народи на заличаване.
Кримските българи не са чужденци на този полуостров; те са там от поколения. Наследници на преселници от времето на османското владичество, избягали в прегръдките на Руската империя в търсене на спасение, те в продължение на век и половина градят цветущи села, отглеждат лозя, строят училища и пазят ревниво езика и православната си вяра.
Дори жестоката съветска колективизация и сталинските чистки от 30-те години не успяват да пречупят трудолюбието им. Когато обаче през пролетта на 1944 г. Червената армия прогонва нацистките окупатори от Крим, вместо свобода и възстановяване, за местното неруско население настъпва часът на страшния съд.
Нощта на щиковете и заповедта на Берия
Всичко започва в глухата доба на нощта. Операцията е подготвена в пълна секретност от страховития Народен комисариат на вътрешните работи (НКВД) под личното ръководство на Лаврентий Берия. Формалният предлог е чудовищен и колективен – „пособничество на германските окупатори“. Без съд, без разследване, без право на защита, десетки хиляди мирни граждани са обявени за предатели на съветската родина.
На 27 юни 1944 г. хиляди тежко въоръжени войници от НКВД блокират българските, гръцките и арменските махали и села. Сърцераздирателни писъци огласят утрото, когато офицерите започват да блъскат по вратите. На уплашените семейства са дадени обидно малко минути – понякога петнадесет, рядко тридесет – за да съберат най-необходимото.
Пред дулата на пушките, майки с пеленачета, старци и деца са изкарани от домовете им, оставяйки зад себе си топлата храна на масите, неотворените писма и неизкастрите лозя. Всичко, което са притежавали, целият им досегашен живот, става плячка на държавата.
Пътуването към нищото в конските вагони
Истинският ад обаче започва на железопътните гари. Там хората са натикани насила в товарни вагони за добитък, така наречените „теплушки“. Прозорците са заковани с дъски, въздухът не стига, а вътре е тъмно и задушно. В тези подвижни ковчези, без елементарна хигиена, с минимални дажби солена риба и почти без капчица вода, започва едно безкрайно, мъчително пътуване на изток, продължило седмици наред.
Влаковите композиции прекосяват хиляди километри под палещото лятно слънце. Болестите – най-вече тиф и дизентерия – пламват бързо и безмилостно покосяват най-слабите.
Свидетелствата на малцината оцелели по-късно рисуват апокалиптични картини: майки, които с дни крият труповете на починалите си деца в ъглите на вагоните, за да не бъдат изхвърлени от конвоите направо на железопътния насип при кратките спирания. Повече от 12 000 българи споделят тази ужасяваща съдба, редом с близо 15 000 гърци и почти 10 000 арменци, пътуващи към непознатото.
Студ, глад и оцеляване на предела на човешкото
Крайната спирка за повечето прокудени е далечният и суров Узбекистан, както и пустинните райони на Казахстан и полярния Урал. Когато вагоните най-накрая се отварят, оцелелите не намират спасение, а нова вълна от изпитания. Настанени в претъпкани землянки, паянтови бараки или направо под открито небе в т.нар. „спецпоселения“, те са принудени да извършват тежък физически труд в памуковите полета, мините и дърводобива.
Режимът е лагерен – всяко напускане на селището без разрешение се наказва с години каторга. Комбинацията от изтощение, нетипичен климат, липса на медицинска грижа и перманентен глад отнема живота на близо една трета от депортираните още през първите няколко години.
Но въпреки десетилетията на изолация и стигмата „специални преселници“, българската общност проявява чутовна жизнеустойчивост. Жените предават майчиния език на децата си шепнешком нощем, а старите традиции се пазят като свещен завет сред пясъците на Централна Азия.
- Седем дни в ада: Дръзкият рейд, който започна от небето над Атина
В историята на борбата с модерния тероризъм има една операция, която остава ненадмината по своята дързост, логистика и чист военен гений. Това е епопеята в Ентебе, Уганда.
И докато светът помни предимно нейния зрелищен финал – светкавичния разгром на похитителите от израелските командоси, самата драма започва далеч по-прозаично, в един спокоен неделен следобед. На 27 юни 1976 г., сред облаците над Средиземно море, се задейства хронометърът на една от най-инфарктните заложнически кризи на ХХ в.
Всичко започва на летището в Атина. Самолетът Airbus A300 на авиокомпанията Air France (Полет 139) изпълнява рутинен маршрут от Тел Авив до Париж. Сигурността на гръцката аерогара по това време обаче е под всякаква критика – факт, който се оказва фатален. Сред качилите се пътници в Атина са и четирима души с фалшиви паспорти и куфари, пълни с оръжие. Това са двама членове на Народния фронт за освобождение на Палестина и двама германски крайнолеви радикали от „Революционни клетки“ – Вилфрид Бьозе и Бригите Кулман.
Секунди до хаоса на десет хиляди метра височина
Само осем минути след излитането от Атина, докато пътниците спокойно очакват обяда си, самолетът е брутално превзет. Бьозе нахлува в пилотската кабина с пистолет и граната в ръка, принуждавайки капитана Мишел Бако да промени курса.
В пътническия салон Бригите Кулман – жена с ледено изражение и развени коси – започва да крещи заповеди, размахвайки автомат. За секунди спокойният полет се превръща в кошмар. На борда има 248 пътници и 12-членен екипаж, чийто живот вече зависи от капризите на фанатици.
Първата спирка на похитения самолет е Бенгази, Либия. Там, под зоркия поглед на диктатора Муамар Кадафи, машината престоява седем часа, за да презареди с гориво. Терористите освобождават само една бременна жена, която симулира спонтанен аборт.
Когато огромният Еърбъс отново се отлепва от пистата в полумрака, никой от заложниците няма представа накъде лети. Целта обаче е внимателно подбрана – Ентебе, Уганда, където на власт е един от най-ексцентричните и брутални диктатори в африканската история – Иди Амин Дада.
Добре дошли в Ентебе: Капанът на Иди Амин
Когато в ранната сутрин на 28 юни самолетът каца на брега на езерото Виктория, заложниците бързо осъзнават, че няма да срещнат спасители. Иди Амин не просто дава убежище на терористите – той се превръща в техен съучастник. Пътниците са свалени и натикани в залата за пристигащи на старото летищно терминално здание, заобиколени от тежко въоръжени угандийски войници.
Исканията на похитителите са безмилостни: освобождаването на 53-ма пропалестински затворници, разпръснати в затвори в Израел, Западна Германия, Франция, Швейцария и Кения. Срокът е фиксиран – 1 юли, обяд. Ако условията не бъдат изпълнени, самолетът и хората в него ще бъдат взривени. Напрежението е неистово, а застоялият, задушен въздух в терминала започва да се втечнява от страх и несигурност.
Разделението: Кошмарът на миналото се завръща
На третия ден от кризата терористите извършват акт, който предизвиква истински шок в Израел и събужда най-мрачните призраци от Втората световна война. Германците Бьозе и Кулман започват да четат списък с имена и да разделят заложниците. От едната страна са поставени хората с израелски паспорти и тези с еврейски имена, а от другата – всички останали „граждани на света“.
За хората, оцелели от Холокоста (а сред пътниците има и такива), гледката на германци, които селектират евреи на чужда земя, е непоносим психологически удар. В този момент се проявява и невероятният героизъм на френския екипаж. Капитанът Мишел Бако отказва да изостави еврейските пътници. „Моят дълг е да остана с хората си докрай“, заявява той на похитителите, а целият му екипаж го подкрепя и отказва да се качи на френския самолет, изпратен да прибере освободените нееврейски заложници.
Така в Ентебе остават малко над 100 души, чиято съдба изглежда предрешена. Израелското правителство, притиснато до стената, започва официални преговори, печелейки ценно време и удължаване на ултиматума до 4 юли. Но докато дипломатите говорят, в пълна секретност израелските тайни служби и армия подготвят нещо, което никой в света не смята за възможно – военен удар на 4000 километра от дома, право в леговището на звяра. Началото на кризата на 27 юни е мрачно, но то поставя началото на една история за чест, смелост и триумф, която ще остане в учебниците по военно изкуство завинаги.
Триумфът
Докато дипломатите в Тел Авив печелят ценно време чрез симулирани преговори, израелското военно командване подготвя истинско логистично чудо, изпращайки четири транспортни самолета C-130 Hercules на дързък полет от 4000 километра, летейки едва на 30 метра над земята, за да избягат от вражеските радари.
В нощта на 3 срещу 4 юли 1976 г. машините кацат в пълна тъмнина на угандийското летище, а от първия самолет излиза необичайна колона, предвещаваща развръзката - черна лимузина „Мерцедес“, придружена от джипове, целящ да заблуди охраната, че самият диктатор Иди Амин пристига на инспекция.
Въпреки че уловката за малко не се проваля заради бдителността на часовите, командосите от щурмовата група реагират светкавично и нахлуват в стария терминал, крещейки на иврит и английски към заложниците да легнат на пода, за да ги предпазят от кръстосания огън.
Само за броени секунди четиримата похитители в залата са елиминирани на място, а угандийските войници на контролната кула са бързо неутрализирани, докато израелските сили взривяват намиращите се на пистата изтребители МиГ, за да отрежат всеки възможен път за преследване.
Цялата наземна операция продължава едва зашеметяващите 53 минути, в рамките на които са спасени 102-ма от общо 105 останали на терминала заложници. Този феноменален триумф обаче е платен с изключително висока цена – трима пътници загиват по време на престрелката, възрастната Дора Блох по-късно е брутално екзекутирана в болницата по заповед на вбесения от унижението Амин, а Израел оплаква своя командир подполковник Йонатан Нетаняху, прострелян фатално от снайперист на пистата.
Още събития на 27 юни:
- 1931 г. – Американският авиоконструктор Игор Сикорски получава патент за първия си вертолет.
- 1974 г. – Аугусто Пиночет се самопровъзгласява за президент на Чили и управлява страната като диктатор до 1990 г.
Родени:
- 1929 г. – роден е Доньо Донев, български карикатурист и режисьор-аниматор
- 1955 г. – родена е Изабел Аджани, френска актриса
- 1960 г. – роден е Аксел Руди Пел, немски китарист
Починали:
- 2001 г. – умира Джак Лемън, американски актьор
