Н а 17 февруари 1371 г. българската столица Търновград потъва в скръб. От високите кули на Царевец се разнася камбанен звън, който възвещава края на една епоха. След цели 40 години на престола, един от най-дълго управлявалите и културно извисени български владетели – цар Иван Александър – склопва очи завинаги.
Но кога и как си отива човекът, когото съвременниците му наричат „Нов Константин“?
Кой беше Иван Александър?
Иван Александър не е просто поредният монарх. Той е деспот на Ловеч, който заема престола през 1331 г. след период на преврати и несигурност. Неговото управление се превръща във Втори „Златен век“ за българската култура.
Той е меценатът, поръчал легендарното Четвероевангелие (днес в Британската библиотека) и Манасиевата хроника. По негово време Търново се превръща във „Втори Константинопол“, център на православието и исихазма, където творят личности като Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий.
Обстоятелствата около смъртта му
Въпреки че историческите извори не сочат насилствена смърт, царят умира в изключително тежък за държавата момент. Той е на преклонна за средновековието възраст, а здравето му вероятно е било разклатено от лични трагедии и постоянния натиск по границите.
Само няколко години по-рано той преживява смъртта на първородните си синове – Иван Асен IV и Михаил Асен IV, паднали в битки с османските нашественици.
Иван Александър издъхва от естествена смърт в двореца си, но оставя след себе си не просто празен трон, а една фатално разделена държава.
Грешката на един баща
Най-голямото му постижение е стабилността и културният подем, но най-голямата му грешка е династическото разцепление. Заради втория си брак с еврейката Сара (приела православието под името Теодора), той лишава от престолонаследие първородния си син Иван Срацимир.
Вместо единна държава, след 17 февруари 1371 г. България се оказва разпокъсана:
Иван Шишман (син от втория брак) поема властта в Търново.
Иван Срацимир се обявява за независим владетел във Видин.
Деспот Добротица владее Добруджанското деспотство.
Какво се случва след Иван Александър
Смъртта на царя се оказва катализатор на национална катастрофа. Само седем месеца по-късно, през септември 1371 г., в битката при Черномен християнските сили претърпяват съкрушително поражение от османците. Пътят на нашествениците към вътрешността на Балканите е открит.
С разединени ресурси и двама враждуващи помежду си царе (Шишман и Срацимир), България губи способността си да се защитава ефективно. Държавата, която Иван Александър изгражда като културен колос, се оказва политически „колос на глинени крака“.
- Последното представление на Жан-Батист Молиер: Когато завесата пада завинаги
Историята на световната драматургия познава много трагедии, но нито една не е толкова иронична и разтърсваща, колкото тази на Жан-Батист Поклен, известен на целия свят като Молиер. На 17 февруари 1673 г. великият драматург превръща собствената си смърт в последното си и най-велико представление.
Кой беше Молиер?
Молиер не е просто актьор и драматург – той е любимецът на Краля Слънце (Луи XIV) и същевременно най-големият кошмар на лицемерите в Париж. Създателят на „Тартюф“, „Дон Жуан“ и „Скъперникът“ притежава остър език, който не щади нито църквата, нито благородниците. Той вярва, че „задачата на комедията е да поправя хората, като ги забавлява“.
В началото на 1673 г. 51-годишният Молиер е в тежко здравословно състояние. Години наред той страда от туберкулоза, която изтощава тялото му. Парадоксално, последната пиеса, която пише и в която играе главната роля, е „Мнимият болен“ – сатира срещу лекарите и хората, които постоянно се оплакват от несъществуващи болести.
На 17 февруари е четвъртото представление на пиесата. Близките му, виждайки колко е блед и как се задушава, го умоляват да не излиза на сцената. Молиер обаче отказва с думите: „Какво искате да направя? Има петдесет бедни работници, които живеят от надницата си. Какво ще правят те, ако не играем?“.
Драмата на сцената
По време на спектакъла, докато героят му Арган се преструва на умрял, Молиер получава силен пристъп на кашлица. Той успява да го прикрие с комична гримаса, предизвиквайки смях в залата. Публиката ръкопляска, вярвайки, че това е част от гениалната му игра. Истината обаче е, че в този момент той започва да храчи кръв.
С нечовешки усилия Молиер доиграва ролята докрай. Завесата пада под бурни аплодисменти. Актьорите го пренасят на ръце до дома му на улица „Ришельо“.
Състоянието му се влошава светкавично. Молиер моли за свещеник, за да се изповяда, но двама духовници отказват да дойдат. По онова време в очите на Църквата актьорите са смятани за грешници, които подлежат на отлъчване. Докато трети свещеник най-накрая се съгласява да отиде, вече е късно. Молиер издъхва в ръцете на две монахини, които е подслонил в дома си.
Забраненото погребение и легендата за жълтия цвят
Тъй като е починал без причастие и е бил актьор, местният архиепископ забранява той да бъде погребан в осветена земя. Налага се намесата на самия Луи XIV, който убеждава църквата да позволи тихо погребение. Молиер е положен в гробището „Свети Йосиф“ посред нощ, без опело, в частта, предназначена за некръстени деца.
С това събитие е свързано и едно от най-големите суеверия в театъра. Тъй като на фаталното представление Молиер е бил облечен в жълти дрехи, и до днес много актьори (особено във Франция) избягват този цвят на сцената, вярвайки, че той носи нещастие.
Още събития на 17 февруари:
- 1904 г. – Състои се премиерата на операта „Мадам Бътърфлай“ на италианския композитор Джакомо Пучини в миланската Ла Скала.
- 1905 г. – В Москва анархист убива с бомба княз Сергей Александрович.
- 1960 г. – В САЩ е арестуван Мартин Лутър Кинг.
- 1997 г. – Служебното правителство с министър-председател Стефан Софиянски обявява желанието на България да стане член на НАТО.
Родени:
- 1954 г. – родена е американската актриса Рене Русо („Смъртоносно оръжие“, „Зараза“, „Откуп“, „Аферата Томас Краун“)
- 1963 г. – роден е американският баскетболист Майкъл Джордан
- 1991 г. – роден е британският музикант Ед Шийрън
Починали:
- 1600 г. – умира италианският философ Джордано Бруно
- 1909 г. – умира индианският вожд Джеронимо
