И ма абзаци от световната история, които днес ни изглеждат толкова абсурдни, че съзнанието ни автоматично ги класифицира в графата „градски легенди“. Когато обаче се разровим из официалните архиви на Департамента на пощите в САЩ (US Post Office), се натъкваме на смайващ факт.
На 13 юни 1920 г. американските власти официално, писмено и окончателно разпореждат нещо, което съвременният човек не би могъл дори да си представи: забранява се изпращането на деца като пощенски пратки.
Тази развръзка слага край на един кратък, но невероятно куриозен период от американския бит, в който пощенската марка е била напълно законна алтернатива на билета за влак.
Големият логистичен експеримент от 1913 г.
За да разберем как изобщо се стига до тази абсурдна ситуация, трябва да се върнем в първия ден на 1913 г. Тогава в САЩ официално стартира услугата Parcel Post (колетни пратки). До този момент пощите пренасят предимно писма, а тежките товари са монопол на частни експресни компании.
Новата държавна услуга е истинска революция – тя позволява на милиони американци, особено в отдалечените фермерски райони, да изпращат евтино стоки с тегло до 11 килограма, а по-късно и до 22 килограма.
Американският фермер бързо обиква новата система и започва да тества нейните граници. През пощата започват да пътуват тухли, сурови яйца, живи пилета и... бебета. Логиката на хората от провинцията била проста, практична и чисто икономическа: ако пратката отговаря на ограниченията за тегло и за нея са платени съответните марки, защо пощальонът да не я пренесе? А и на кого другиго бихте поверили най-ценното си, ако не на местния пощальон, когото познавате от години и който всеки ден минава покрай верандата ви?
Пионерите: Първото момченце с пощенски клеймо
Първият документиран случай на „пощенско дете“ се разиграва само седмици след старта на услугата. Младото семейство Джеси и Матилде Бийл от Охайо пресмятат, че билетът за влака на малкия им син Джеймс е твърде скъп. Вместо това те купуват пощенски марки на стойност точно 15 цента, залепват ги върху палтото на момченцето и го застраховат за колосалната за времето си сума от 50 долара.
Пощальонът Верн Лийтъл, семеен приятел на фамилията, надлежно претегля „пратката“, подпечатва я и лично я пренася до къщата на бабата и дядото, намираща се на около миля (1,9 километра) разстояние. Случаят бързо стига до вестниците и вместо да предизвика скандал, вдъхновява десетки други родители.
През следващите години се разиграват още по-драматични куриери. Най-известната история е тази на 4-годишната Шарлот Мей Пиърсторф. През 1914 г. нейните родители я изпращат по пощата от Пост Фолс, Айдахо, до къщата на баба ѝ в Люистън, разположена на цели 73 мили (около 117 километра).
Момиченцето пътува в пощенския вагон на влака, а марките са залепени директно върху пилешката клетка, до която тя седяла. За щастие, управителят на пощенския вагон е нейният братовчед, което гарантирало безопасността 15-килограмовата „колетна пратка“.
Намесата на закона и краят на безумието
Разбира се, американските пощи никога не са имали официална разпоредба, която да насърчава или изрично да позволява пренасянето на хора. Повечето от тези случаи се дължат на факта, че в първите години след 1913 г. правилникът е имал огромни празноти, а пощальоните в малките градчета са проявявали прекомерна гъвкавост и добронамереност към съседите си.
Генералният директор на пощите Албърт Бърлисън прави опити да спре практиката още през 1914 г., но куриозните случаи продължават да изскачат периодично в различни щати, превръщайки се в медийна сензация. Вестниците започват да публикуват хумористични карикатури на бебета, натикани в пощенски чанти, а общественият дебат за хуманността и безопасността на децата се изостря.
Всичко това приключва окончателно на 13 юни 1920 г. След поредното запитване от пощенски служител в Мериленд, който не знаел как да таксува дете, изпратено на дълго разстояние, Централното управление на пощите във Вашингтон издава официален указ. В него черно на бяло се заявява, че човешки същества под никаква форма и при никакви обстоятелства не могат да бъдат класифицирани като „колетни пратки“.
- Раждането на чудовището: Как Херман Гьоринг създаде Гестапо
Пролетта на 1933 г. в Берлин. На пръв поглед става дума за рутинна реорганизация на пруската полиция, инициирана от тогавашния министър на вътрешните работи на Прусия Херман Гьоринг. В действителност обаче това е официалният рожден ден на най-зловещата и ефикасна машина за държавен терор, познавана някога – Гестапо.
През януари 1933 г. Адолф Хитлер е назначен за канцлер, но нацистите все още нямат пълната и неограничена власт, за която копнеят. Те се нуждаят от инструмент, който да смаже опозицията, да ликвидира свободния печат и да всели парализиращ страх в обществото. Задачата е поверена на Херман Гьоринг – ветеран от Първата световна война, човек с безгранични амбиции и абсолютна липса на скрупули.
Гьоринг разбира, че за да контролираш Германия, първо трябва да контролираш Прусия – най-голямата и влиятелна германска провинция. Той веднага започва чистка в редиците на традиционната политическа полиция, заменяйки опитните криминалисти с верни нацистки фанатици.
На 26 април 1933 г. указът е подписан и се ражда Geheime Staatspolizei – Тайната държавна полиция. Любопитен детайл е, че абревиатурата „Гестапо“ не е измислена от пропагандата, а от обикновен пощенски чиновник, който просто търсел по-кратко име, което да се събере върху пощенските марки и пликове за новото ведомство.
Отдел 1А: Когато държавата застана над закона
Първоначално Гестапо се помещава в скромна сграда на улица „Принц Албрехт“ 8 в Берлин. Под ръководството на Гьоринг новата структура бързо излиза от рамките на стандартното правоприлагане. Основното оръжие, което Гьоринг дава в ръцете на своите агенти, е т.нар. Schutzhaft (защитен арест).
Под този евфемизъм се крие правото на полицията да арестува и затваря за неопределено време всеки гражданин, без съд, без присъда и без право на адвокат – уж за „негова собствена безопасност“ или за „защита на държавата“.
Сградата на „Принц Албрехт“ 8 бързо се превръща в синоним на ада. В нейните мазета започват първите брутални разпити и изтезания на комунисти, социалдемократи, синдикалисти и всеки, дръзнал да изрази съмнение в новия режим.
Гьоринг създава структура, която е напълно освободена от съдебен контрол. Никой съд в Германия няма право да отмени решение на Гестапо или да разследва действията му.
Кървавата щафета: От Гьоринг към Химлер
Макар Гьоринг да е гордият баща на Гестапо, неговите интереси скоро се насочват към изграждането на военновъздушните сили (Луфтвафе) и икономиката. Междувременно в сянката расте друг зловещ нацистки лидер – Хайнрих Химлер, шефът на СС. Химлер и неговият хладнокръвен помощник Райнхард Хайдрих започват тиха, но упорита война за контрол над полицията.
През април 1934 г. Гьоринг, уморен от чиновническата работа в полицията и търсещ съюзник срещу други партийни съперници, прави компромис. Той назначава Химлер за инспектор на Гестапо.
Това е съдбоносен момент. Под управлението на СС, Гестапо се слива с партийния апарат и се превръща от регионална пруска служба в общонационална, пипала на терора, която по-късно ще поеме контрола над концлагерите и ще се превърне в основен инструмент за провеждането на Холокоста.
Наследството на параноята
Истинската сила на Гестапо не се крие в броя на неговите агенти. Историческите изследвания по-късно разкриват смайващ факт: за град като Дюселдорф с половин милион население, Гестапо е разполагало с едва няколко десетки щатни служители. Машината е работила благодарение на нещо много по-страшно – масовата параноя и доносничеството.
Съседи са предавали съседи, колеги са топели колеги, а деца са съобщавали за „предателски“ разговори на родителите си. Гьоринг заквасва германското общество със страх, който парализира волята за съпротива.
Родени:
- 1903 г. – роден е Филип Кутев, български композитор и фолклорист
- 1935 г. – роден е Христо Явашев, български художник
- 1944 г. – роден е Бан Ки Мун, южнокорейски политик, генерален секретар на ООН
- 1959 г. – Бойко Борисов, министър-председател на България
- 1981 г. – роден е Крис Евънс, американски актьор
