Тук, във „Фрагменти“, възнамерявам да споделям свои мисли в естествената си роля – на културен антрополог. Темите, разбира се, са оттук до Алфа Кентавър, зелените човечета и отвъд, но най-важната сред тях е нашата обща българска участ – най-вече в социокултурен смисъл. Благодаря на Vesti.bg за възможността!
***
Смятам да не изневерявам на самия себе си и да говоря смислено, разсъждавайки върху – по моему - важни неща, по цялата „скала“ от политиката до попкултурата.
***
Надявам се да срещна разбиране, а не охулване – не за друго, а защото дълбоко вярвам, че и след дигиталната революция е възможно да съществува УМНО СЛОВО, с извинение за главните букви.
***
Чудих се какво да е първото заглавие – някак естествено ми дойде “Land Of Confusion” (според Дженъсис и дори великолепния кавър на „Дистърбд“). Но реших друго, защото каквото и да се случи в този политически цугцванг, в който пребиваваме, ми се образува чувството, че никой реално не мисли за бъднините на тая страна.
***
Защо „Фрагменти“? Много просто – заради облога на Паскал, заради моя собствен nous, заради Атанас Далчев и, разбира се, заради Витгенщайн и Киркегор, които смятам за свои задочни приятели и събеседници.
***
Упс, като казах „Витгенщайн“ – мисля, че е подходящо тук да провеждам вид бърз курс по философски идеи, най-вече защото светът на идеите всъщност движи материалния ни свят напред. Ще помисля по този въпрос.
***
Ето пример как светът на идеите у нас става „метасвят“ и не се пренася в действителността: Слави Трифонов, тук без културологичен коментар, предлага правителство – преди структуриран парламент и в известно нарушение на Конституцията. Тук не се наблюдава идея, освен особеното злорадство тип „искаме властта и hell’s coming with me“, или нещо подобно. (Впрочем, доколкото разгадавам последното, т.е. татуировката на гърба на най-новия „месия“, то тръгва от Откровението на Йоан и минава през чудесния филм “Tombstone”, където Кърт Ръсел в ролята на „народния раздавач на справедливост“ Уайът Ърп казва буквално това).
***
Между другото, имам чудесна по моему перифраза на Хайтов за ИТН: едно е да искаш властта, друго е да я вземеш, а трето и четвърто - да я упражняваш.
***
Защо взимам за пример ИТН – защото когато не отчиташ контекста и културните кодове, има голяма опасност да се окажеш… тъп. Но понеже ставаше дума за света на идеите: ИТН са по-скоро в хипотезата на Плиний Стари от неговата „Естествена история“, откъдето е и фразата „обущарю, не по-високо от обувката/подметката на сандала“ („Sutor, ne ultra crepidam“). Смисълът, пренесен на наша почва, е в стил „не се надскачай“, „не ти достига компетентност“. Т.е. някой по-фриволен от мен би казал „глей си там естрадната чалга и нарцистичното разстройство“. Аз засега не бих го казал, защото все още вярвам, че политиката – дори у нас – трябва да бъде сблъсък на идеи, а не на свръхаз-ове без никакъв разпознаваем “id” отдолу.
***
Но да се върнем в света на идеите. Аз твърдя, че резултатите от тези избори нямат особено значение, защото никой няма да „адресира“ (както казват корпоративните роботи) истинските наши национални задачи в момента.
***
Какви са те ли? Ето някои, не непременно подредени по важност: малкият и среден бизнес в условията на пандемия, ваксинацията, Северна Македония, зелената сделка, центробежните настроения срещу ЕС, североизточният натиск, югоизточният натиск, дигитализацията, културата (меценатството) и най-вече реформата в образованието – заедно с прословутата съдебна реформа. Детските градини, с цялото ми уважение към това популистко заявление, не са сред националните ни задачи.
***
Както викаше Джон Клийз, класически английски комик - it’s not the despair, I can take the despair: it’s the hope I can’t stand.
***
Но, за да не бъда съвсем комбинация от робота Марвин и Касандра, да напомня на всички политици, включително и най-вече на „новите“: първо отговаряте пред бъдещето (децата си), и едва след това пред партията, историята и егото си.
***
Някои от вас – надявам се – и пред българския съд, с огромно закъснение.
***
То е свързано и с общата ни мисловна нагласа – времето в западния ум (към който уж се стремим да принадлежим) тече линейно, докато в източния – особено хиндуисткия – кръгово. Тук големият въпрос е къде сме ние и къде искаме да бъдем. У нас като че времето в момента тече назад, ретроактивно – ако позволите една шега, остава само основният бъдещ опозиционен лидер Борисов да поеме пак поста на главен секретар на МВР, и ето ни отново в началото на века.
***
Добре, разбирам стратегемата – да надхитрим собствения си народ, особено когато 70% от него не е гласувал. Но тук наистина изниква самореферентният логически парадокс на Епименид, и той пак засяга ИТН.
***
Този парадокс е относително сложен и не е за всеки ум, но накратко: „колегата“ Епименид казва „всички критяни са лъжци“. Само че самият той е критянин, и оттам се поражда самата логическа апория – ако и Епименид е критянин, как така всички критяни са лъжци? Ерго, неговото твърдение а) логически не е вярно и б) кога всъщност е вярно, или пък не е, или пък е възможно да е вярно? Нещо подобно се случва и в сегашната политическа ситуация с ИТН и прословутия вече „изпреварващ“ ход с обявата на нов кабинет.
***
Нещо важно: не ми се коментира инструментално българската „полИтика“, защото тя, с малки изключения, не произвежда нищо умно. Много повече ме вълнува българската участ – и самият факт, че си се родил и живееш тук. И как от квази-роб (болтче в корпоративна, политическа или административна система) – да се превърнеш в гражданин.
***
С голямо извинение, „гражданскостта“ (едно от значенията на „civitas“, по моему) става само с четене, вътрешно „вълнуване“ и самообразование. И като казах „четене“ – не най-новото романче, а поне нещо като „Трактати върху управлението“ на Джон Лок. И да поспориш задочно с някого като сър Робърт Филмър.
***
Разбира се, горното е утопично, предвид профила на гласувалите за фотофинишните партии. Но ако спра да се надявам, значи съм мъртъв като културолог.
***
Аз впрочем съм роден скептик, вид наследник на Пирон и Секст Емпирик („скепсис“ на древногръцки, между другото, означава нещо като „разследване“ в съвременния смисъл, т.е. мислене тип „докато не видя доказателства, не вярвам“, свързано по-късно и с агностицизма). Но в мен има и едно дяволче, което вярва в рудиментарния мит за кутията на Пандора – да, всички световни злини според древния ум идват оттам, но накрая излита едно малко и крилато нещо, Надеждата, „Елпис“. Да не ѝ пречупваме крилете априорно.
***
За финал днес: ще ви предложа великолепен цитат от наблюденията на френския колега в интервюто на Слави пред Le Monde (относно България): “Le plus pouvre et le plus corrompu de l’Union Européenne”.
***
Дезоле, ми диспиаче молто, но това сме ние. „Коромпю“, но все пак и с вечната възможност да се изтръгнем сами от съдбата си, дет вика споменатият Витгенщайн в своя „Трактат“. Особено в бъдещата ни власт. Но коя е тя?
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
